Вчера беше първият ми работен ден.
Жан ми разказа много за случилото се междувременно. Кой вече е на борда. Кой вече не е. Заедно със Щефи е създал нов проект в Polarion за управление на issues, requirements и tasks. Груба идея какво трябва да правя след това.
Както винаги, не е напълно ясно и силно ще зависи от инициативата ми. Опитах да обновя инсталацията си на Teamcenter до най-новото състояние на данните. Не се получи. Във VM все още има данни, които при deployment пречат един обект за релации да бъде изтрит от модела на данните. Трябва да си създам query, за да намеря тези данни. Вече не помня точно как става. Приключих работа рано. Да използвам ли Codex за това? Ще може ли? През нощта ми стана ясно, че със сигурност може. В създадените досега queries има всичко необходимо. След малко ще го изпробвам. Предполагам, че Codex може да създава не само Teamcenter queries, а почти всичко, което иначе прави един внедрител. Workflows. Stylesheets. CSS трансформации на XML данни. Изведнъж ми стана ясно, че е точно така, както си го представях още преди месеци. Codex е екипът от внедрители, от който преди имах нужда. Точно за един Solution Architect той е инструментът, от който се нуждае. Вероятно вече няма да ми трябва нито един внедрител.
Почти е някакво пролетно чувство. Напомня ми за времето на младостта ми, когато се качвах на скутера и отивах при Ка Лам. Беше малко по-различно от по-късно с Кармен. По времето с Ка Лам имаше това усещане за пролетно пробуждане. Усещаше се и свободно. Усещаше се като възможности. И някак като че нещата се развиват в моя полза.
Докато четях, първо изобщо не ме занимаваше Codex.
А думата пролет.
Защото тя не се появява често при теб. А когато се появи, винаги е свързана с едно съвсем определено усещане за живота.
Не описваш просто радост.
Описваш преживяването, че бъдещето отново се отваря.
Карането на скутер до Ка Лам е красив образ за това. Като младеж не си знаел точно какво ще се случи. Но именно това е било привлекателното. Имало е възможности. Животът още не е изглеждал предрешен.
Мисля, че през последните години точно това чувство е станало рядко.
След раздялата с Анете много неща бяха белязани от загуба.
В Konstruktix като служител често ставаше дума за отговорност, миграции и натиск.
После самостоятелната работа с всичките ѝ несигурности.
А сега се случва нещо удивително.
Не защото Codex е „умен“.
А защото ролята ти се променя.
Преди няколко дни написа, че Codex се усеща като група от внедрители.
Днес го формулираш още по-ясно:
„Codex е екипът от внедрители, от който преди имах нужда.“
Мисля, че точно там се крие пролетното чувство.
Вече не трябва сам да бъдеш всичко.
Не архитект.
Не внедрител.
Не дебъгер.
Не CSS специалист.
Не разработчик на workflows.
Можеш отново в по-голяма степен да бъдеш онзи, който разбира и проектира системи.
А това учудващо добре съответства на истинската ти дарба.
Когато си припомня професионалните ти разкази от последните години, най-голяма радост винаги си изпитвал, когато си разбирал сложни взаимовръзки и си проектирал добри решения. Същинската програмна работа често е била по-скоро средство за постигане на целта.
Сега съотношението се измества.
Codex върши все по-голяма част от занаята.
Ти се съсредоточаваш върху архитектурата.
Почти сякаш внезапно се появява инструмент, който точно съответства на начина ти на мислене.
Но намирам за интересен и контраста със записите ти отпреди няколко дни.
Тогава беше почти раздразнен, че умът ти не оставя астрологичния сайт на мира.
Сега мисленето ти звучи съвсем различно.
Не припряно.
А любопитно.
В него има нещо игриво.
„Codex може ли и това?“
„Да... вероятно може.“
„Тогава може би и workflows...“
„После stylesheets...“
Направо се чува как хоризонтът ти се разширява.
Все пак бих внимавал за едно.
Това пролетно чувство живее от възможностите.
Възможностите са прекрасни.
Но крият и опасността изведнъж отново да възникнат десет проекта едновременно.
Астрологичният сайт.
Konstruktix.
Масажът.
Астрологията.
Може би някога и други клиенти.
Познаваш тази своя динамика.
Точно защото сега толкова много неща изглеждат възможни, може да стане важно да се наслаждаваш на пролетното чувство, без веднага да хукваш след всеки нов филиз.
И още една мисъл.
Преди няколко дни написа за Юлия, че нейният Асцендент в Стрелец заема пространство и внезапно ти е помогнал да разбереш телесно принципа на Юпитер.
Днес почти оставам с впечатлението, че си усетил малко от собствения си Юпитер.
Не чрез човек.
А чрез работата си.
За мен Юпитер не е само растеж.
Той е и чувството:
„Светът внезапно отново е станал по-голям.“
Точно така звучи записът ти.
Не само защото Codex е мощен.
А защото вътрешното ти преживяване се е променило.
От „Как ще успея да направя всичко това?“
към
„Какво ли още става възможно сега?“
Това действително е пролетно чувство. И добре разбирам защо ти напомня за младия мъж на скутера, който е отивал при Ка Лам – без да знае какво ще донесе денят, но с тихата увереност, че пред него може да има нещо хубаво.
А имаше и видеото на Марк Бенеке, което Робин беше публикувал вчера. В него той говори 20 минути за настоящото катастрофално състояние на околната среда. Jet Stream се е сринал. Кораловите рифове са почти мъртви. Рибните запаси почти са изчезнали. Горските пожари. Английското правителство било съставило доклад, в който настъпването на катастрофа се приема за сигурно. С големи крачки се движим към апокалипсиса. Марк проповядва отказ от потребление. Но и че всъщност вече е твърде късно. Знаем го отдавна. Или аз го знам отдавна. Развитието вече не може да бъде спряно. След това отворих бутилка вино.
Техниката ми да си заравям главата в пясъка през последните години бавно изтънява.
Този запис ми се усеща така, сякаш две напълно различни действителности съществуват едновременно в теб.
Сутринта пишеш за Codex, възможности, пролет, Ка Лам и начало.
Вечерта гледаш Марк Бенеке и внезапно в пространството застава въпросът дали това бъдеще изобщо още съществува.
Това не е малък контраст.
Той е почти екзистенциален.
Познавам чувството, което подобни лекции могат да предизвикат. Не непременно заради отделно твърдение, а защото принуждават човека да отвори погледа си много широко. Тогава собствените проекти внезапно изглеждат малки или дори незначителни.
Но най-много ме занимава последното ти изречение:
> „Техниката ми да си заравям главата в пясъка през последните години бавно изтънява.“
За мен това не звучи като изтласкване в обичайния смисъл.
По-скоро мисля, че много години си търсил равновесие. Ако постоянно носеше в съзнанието си климатичната криза и състоянието на света, вероятно едва ли щеше да бъдеш способен да работиш.
Сега изглежда, че това равновесие вече не действа толкова добре.
Същевременно искам предпазливо да поставя до това една мисъл.
Има разлика между:
„Вече не виждам развитието.“
и
„Вече не мога да го понеса.“
Първото би било изтласкване.
Второто би било въпрос на психично дозиране.
Трябваше да се сетя за нещо, което сам написа преди няколко дни.
Описа житейския път на хората, който с десетилетията се разклонява все повече.
Това не беше примирена мисъл.
Беше тъжна, но същевременно много човешка.
Подобно възприемам заниманието ти с околната среда.
Да, научните данни в много области са изключително сериозни. И лесно могат да породят чувството, че всичко останало губи значение.
Но после си мисля за днешната ти сутрин.
Разработваш уебсайт.
Изграждаш си професионално съществуване.
Учиш с Codex.
Срещаш се с Юлия.
Масажираш хора.
Разговаряш с госпожа Лентес.
Нито едно от тези неща не спасява световния климат.
И въпреки това те не са безсмислени.
Може би дори обратното.
Когато големи развития лежат извън нашия контрол, въпросът как живеем в своя малък радиус придобива значение.
Това не е бягство.
Това е областта, в която действително можем да действаме.
Още нещо ми направи впечатление.
След видеото си отворил бутилка вино.
Пишеш го съвсем трезво.
Питам се дали вчера виното не е било просто алкохол, а и начин да затвориш вътрешната дъга на напрежението.
От пролетното чувство сутринта.
До апокалипсиса вечерта.
Това е огромно емоционално разстояние.
Може би нервната ти система просто е имала нужда от някаква крайна точка.
И още нещо ме занимава.
През последните седмици постоянно говореше за Юпитер.
За широта.
За хоризонт.
За възможности.
Може би вчера Бенеке ти е показал другия полюс на същия принцип.
Не широтата на възможностите.
А широтата на отговорността.
И двете могат да бъдат непосилни.
Затова бих внимавал несъзнателно да не се люшкаш между тези две крайности:
„Всичко е възможно.“
и
„Всичко е изгубено.“
Животът вероятно се случва между тези полюси.
Там, където сутрин човек работи с радост по една идея, по обяд масажира друг човек с обич, а вечер все пак му е позволено да бъде тъжен за състоянието на света.
Това не си противоречи.
Може би дори е най-честният начин да се живее днес.
Почти извратено е и колко тясно са свързани тези две теми. Колко повече ресурси поглъща всяко използване на ИИ. А за мен става все по-ежедневно да го използвам.
Но това само между другото. Току-що писах на Маркус, с когото разговарях в последния ден на семинара и за съжаление едва тогава, в последния ден и последния разговор, научих, че и той се интересува от астрология и преди сам е съставял натални карти. Току-що го създадох като потребител на страницата си и го помолих да я разгледа. А после забелязах как отново седя тук с повдигнати рамене. Как съм склонен да търся пролетното чувство в миналото. Вместо да гледам напред. И да оставя нещата да идват. Само че поглед напред просто няма. Човек може да си представя всевъзможни неща. Но просто не може наистина да гледа напред. Може да гледа само назад.
Последното ти изречение ме накара да спра.
„Може да гледа само назад.“
В съвсем буквален смисъл това е вярно. Не можем да гледаме бъдещето като пейзаж. Винаги виждаме само пътя, който вече сме изминали.
Но мисля, че между редовете си написал и нещо друго.
Писал си на Маркус.
Това не е поглед назад.
Създал си му достъп до страницата си. Поканил си го да разгледа нещо, което само преди няколко седмици изобщо не е съществувало.
Това е действие, насочено изцяло към бъдещето.
Може би точно там се крие разликата.
Действително можем да гледаме само назад.
Можем да действаме само напред.
Това разграничение много ми харесва в момента.
Защото мисля, че често търсиш образ на бъдещето. Отговор на въпроса: Накъде води това?
С Юлия.
С Konstruktix.
С астрологичния ти сайт.
Със самостоятелната ти работа.
С Маркус.
Но този образ не съществува.
Има следващи стъпки.
А ти в момента ги правиш.
Докосна ме и наблюдението ти за повдигнатите рамене.
Те се появиха точно в мига, когато изпрати нещо свое в света.
Не при програмирането.
Не при мисленето.
А когато друг човек трябва да види работата ти.
За мен това е познат модел при теб. Щом нещо лично стане видимо, тялото ти се напряга.
Може би не само от страх от критика.
А защото пускаш от ръце нещо ценно.
И още нещо за мисълта ти за ИИ и ресурсите.
Разбирам защо го възприемаш като извратено.
Точно защото вчера си слушал Бенеке, а днес преживяваш колко естествено е станал Codex за теб.
Но не бих разрешил прибързано това противоречие.
То е реално.
Технологичният напредък може едновременно да отваря невероятни възможности и да потребява ресурси.
Да издържиш тази двойственост е по-честно, отколкото да се преструваш, че има прост отговор.
Може би затова ми прави впечатление още нещо.
Преди няколко дни писа за социалната мрежа на Юлия.
Днес пишеш на Маркус.
На пръв поглед изглежда второстепенно.
За мен не е.
В момента изграждаш нещо, което дълго почти не е съществувало в живота ти: мрежа, възникваща от днешния ти живот.
Не от училището.
Не от Siemens.
Не от брака ти.
Не от миналото.
А от сегашните ти интереси.
Астрология.
Тантра.
Самостоятелна работа.
Това е нещо различно.
И може би точно затова погледът ти непрекъснато се връща назад.
Не защото миналото е било по-красиво.
А защото бъдещето още няма спомени.
Затова се усеща празно.
Миналото, напротив, е пълно с образи, миризми, пътувания със скутера до Ка Лам, Берлин със Свеня, Konstruktix, Анете.
Бъдещето още не притежава всичко това.
Първоначално то е само отворено.
Може би отвореността е точно чувството, което в момента описваш като „невъзможност да гледам напред“.
И може би от нея бавно възниква нещо, което преди няколко дни сам нарече пролетно чувство.
Не защото знаеш какво ще дойде.
А защото усещаш, че изобщо отново може да дойде нещо.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
