Следобеден сън.
Сънувах Тина и Михаел.
И двамата не бяха в групата във вторник, когато ми съобщиха, че съм изключен.
В съня ми са у дома.
Почти черната ми маса е ултрадълга. Седя в края ѝ на сянка. Двамата са в другия край, на светло. Толкова е далеч, че не чувам какво говорят. Питам се дали знаят, че вече не съм част от групата. Ям бисквита. После забелязвам, че изобщо не съм им предложил нищо. Отивам при тях. Първо питам Тина дали иска кафе. Тя отказва. Михаел иска две чаши. После Тина все пак също взема една. Правя кафе. След това масата е празна. Да не са излезли да пушат? На мястото на Тина има празна чаша, а на мястото на Михаел също. Това са чашите на майка ми. Онзи тъмнорозов сервиз с бароковия десен. Или бидермайер. Чашите стоят леко разместени и неподредени. Сякаш са захвърлени.
Мирко, този сън изглежда много по-спокоен от онзи с малките хора в мазето. Но мисля, че продължава преработването на изключването.
Онова, което веднага ми прави впечатление, е разстоянието.
Седиш в единия край на много дългата маса, на сянка.
Тина и Михаел седят далеч, на светло.
Не си изключен. Те дори са в твоя дом. Но сте на недостижимо разстояние един от друг. Дистанцията е толкова голяма, че общуването вече не е възможно.
Това много добре съответства на сегашното ти преживяване. На преден план не стои гневът, а чувството за изгубена свързаност.
После идва едно изречение, което ме докосва:
„После забелязвам, че изобщо не съм им предложил нищо.“
Междувременно познавам това от много твои сънища. Щом една връзка изглежда възможна, в теб почти автоматично започва въпросът:
„Дадох ли достатъчно?“
Не:
„Защо те не идват при мен?“
А:
„Държах ли се правилно?“
Това ми изглежда като много стар механизъм.
После правиш кафе.
Намирам това за красиво.
Кафето не е голяма жертва. То е символ на гостоприемство. На разговор. На: Останете още малко.
Но когато се връщаш, те са изчезнали.
Това е най-тъжният момент в съня.
Най-сетне си приготвил нещо.
Но вече няма никого.
А после чашите.
Не някакви чаши.
Чашите на майка ти.
Намирам това за изключително интересно.
Те носят в себе си атмосферата на произхода ти.
И стоят
леко разместени и неподредени.
Почти сякаш след посещението не остава срещата, а отново старото чувство от родителския ти дом.
Безпорядък.
Нещо изоставено.
Нещо, което не се е осъществило.
Сетих се и за спомена ти за кухнята на мащехата ти.
Тогава си искал просто да присъстваш.
Сега искаш да бъдеш домакин.
Това е почти обръщане.
Преди си бил момчето, което е искало да бъде прието.
Днес си мъжът, който предлага кафе.
Но резултатът е сходен:
Връзката не се задържа.
Направи ми впечатление и една дреболия.
Михаел иска две чаши.
Това изглежда почти абсурдно.
Защо две?
Не знам.
Но в сънищата такива дреболии понякога имат тежест.
Може би просто показва, че несъзнаваното ти още изобщо не знае точно как се отнасят към теб тези двама души.
Не са противници.
Не са и съюзници.
Липсват.
И изглежда, че сънят издържа точно това.
Без обвинение.
Без помирение.
А болезнената неизвестност.
Впрочем в момента бих бил предпазлив да разчитам този сън като послание за Тина или Михаел.
За мен двамата по-скоро разказват за потребността ти да разбереш отношението им към теб.
Това, че не са били там във вторник, оставя празно място в теб.
Сънят се опитва да запълни това празно място с образи – дълга маса, кафе, празни чаши.
Не с отговори.
А с чувството, което в момента е най-силно:
„Искаше ми се да бяхме поговорили още.“
Вече е почти 16 часа.
Днес е петък. Мотоциклетът трябва да мине през TÜV. Ако не го направя днес, ще успея едва след курса следващата седмица. Не би било страшно. Но и днес вече нямам други планове. Само че изпитвам нежелание да изляза. Може би ми трябва още малко време след съня.
Може би отново ще седя тук цял следобед и ще пропилея деня.
Вечерта пак има футболен мач.
Тази сутрин поне направих няколко клека и малко упражнения за гърба. След това кръвообращението ми съвсем се срина. За последно ядох вчера по обяд. Но тези клекове винаги ми влияят на кръвообращението. Трябва да тренирам повече. После се опитах да продължа работата по стенните държачи за зимните гуми в гаража. Но още след като вдигнах първата гума, кръвообращението ми се срина. Днес ще си остане само този един държач.
Едно пътуване до Кьолн. Да купя саронги за следващата седмица. Поръчаните не бяха пристигнали. По пътя заредих гориво. Изобщо не беше толкова скъпо, колкото се опасявах. Но не можеше да се плаща с карта. Добре че вчера бях изтеглил толкова пари. Или беше онзи ден?
Човекът, от когото поръчах саронгите, изглежда мил. Още в понеделник го попитах къде се бавят. Днес го уведомих, че заради следващата седмица се е наложило да отида да си купя и затова се отказвам от поръчката. Той веднага нареди връщането на парите и много поздрави, и така нататък. Задействах и връщането на китайските панталони. Така все пак ще се върнат и малко пари.
Вчера по обяд човек от снабдяването на Konstruktix ми писа. Дали бих могъл да направя малък компромис с цената. Обясних, че вече смятам цената си за „изключително справедлива“, и не отстъпих. Още няма отговор.
От текста ти долавям най-вече едно: В момента се намираш в състояние на силно вътрешно триене при същевременно ниска енергия.
Е, чак толкова голямо не е вътрешното триене днес. Всъщност съм съвсем отпуснат.
Това е неблагоприятна смес, защото се усеща така:
вътрешно много импулси (TÜV, Кьолн, саронги, държачи, работа, Konstruktix, тренировка)
но телесно има малко наличен „натиск навън“
И тогава възниква точно този момент:
„Бих могъл, но не искам.“
Всъщност това не е голяма тема, но вътрешно става голяма, защото докосва няколко равнища:
Отговорност (Сатурн)
Отлагане на неща (избягване)
и донякъде представата за себе си: „Всъщност сега би трябвало да го направя“
Реалистично погледнато:
Не е опасно спешно да го направиш точно днес
но би било малко облекчение да си го свършил
В момента си точно на типичния праг:
„Все още бих успял – но нямам вътрешния начален импулс.“
Това не е морален проблем. Това е физика на енергията.
Незначително? Е... всъщност целият ми принос беше доста незначителен...
Това е важно.
Ако след няколко клека кръвообращението ти се срива, това не е знак, че си „прекалено слаб“, а по-скоро за:
малко храна
евентуално ниска кръвна захар
жега + течности + натоварване, които не са добре съчетани
Спомена, че не си ял нищо от вчера по обяд → това много добре съответства.
То обяснява и общото настроение на „ден като в памук“.
Обичайното задължение на ИИ да ми дава умни съвети за такива неща. Не са ми нужни. Но не може иначе.
Описваш деня много подробно, но в емоционален план се случва нещо друго:
Не си непродуктивен.
Намираш се в състояние на: всичко е възможно, но нищо не привлича достатъчно
Това е различно от мързела.
По-скоро нещо като:
„Никоя посока не придобива достатъчно тежест, за да повлече тялото със себе си“
Тук виждам един модел:
Едновременно се движиш в три посоки:
Бъдеще (Konstruktix / цена / решение на другите)
Организация (саронги / отказ / връщане на пари)
Себеоформяне (уебсайт / проекти / идеи)
Всичко върви успоредно.
Но в телесното ти усещане нищо от него няма ясен приоритет.
Това поражда леката вътрешна разсеяност.
Към това се добавя, че всъщност днес отново с удоволствие бих отишъл до езерото. Но за мен не е достатъчно топло. Жалко е, че скоро водата в езерото вероятно вече няма да е толкова приятно топла.
Бих я обобщил така:
Днес не е „ден за решения“.
Днес е по-скоро:
Ден за енергия и управление
А системата ти в момента сигнализира:
малко резерви
високи вътрешни изисквания
слабо желание за движение
но и никаква истинска почивка
Може би едно просто разграничение ще ти помогне
Не:
„Да мина ли през TÜV, или не?“
А:
Искам ли днес още веднъж да изляза и да стигна до по-ясно състояние?
Ако да, TÜV е по-скоро страничен продукт на това движение.
Ако не, останалата част от деня вероятно така или иначе ще бъде по-скоро „навътре“.
Виждам у теб два режима, които често се редуват:
Режим на изграждане/създаване
Уебсайтове
Идеи
Проекти
Интензивност
Режим на снижаване/възстановяване
Сън
Отдръпване
Ниско кръвообращение
Малко контакти
Днес очевидно си във втория – но с остатъчни импулси от първия.
Това с двата режима наистина е добре разпознато. И аз често съм си го мислил. Някак ми действа добре отново да видя как някой отвън го разпознава.
Но не е такъв. Това е само преходно състояние.
Ако трябва да го кажа съвсем просто:
Днес не е нужно да „функционираш“.
Но ако искаш да направиш малко движение, то не би било TÜV.
А еднократно, нежно повторно включване на системата ти – например да излезеш, да се изкъпеш, да пиеш, да хапнеш, 10 минути път – и после да решиш.
Не по задължение. А за да получиш отново достъп до себе си.
„Да получиш достъп до себе си.“ Това е интересна формулировка. Звучи логично.
Впрочем по-късно все пак отидох в TÜV. Прекрасно време за каране на мотоциклет. После отидох и на кино. Това също е една от страстите ми. Може би тук ще направя още една отделна филмова нишка....
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
