Сюзане, езерото Ото Майглер, комплименти и пикливи въпроси (27.6.2026)

Прави ми впечатление, че този път текстът ти съдържа учудващо малко тъга. Има меланхолия, но тя вече не те повлича във водовъртежа. Гледаш назад и наблюдаваш.

При Сюзане ме докосва нещо, което преминава през много от разказите ти. Изобщо не на първо място несподелената любов. А това чувство: „Другите можеха да стигнат до нея. Аз не.“ Среща те при Сюзане, по-късно при Анете, Ангела, Мириам, а и в други контексти. Почти винаги някъде се появява трети човек, който привидно има по-естествен достъп до човека от теб. Но се питам дали при Сюзане това наистина е цялата история. Защото има онази сцена в колата. Тя се обръща. Целува те. Това не е фантазия. Случило се е. На следващия ден ти си онзи, който вече не намира достъп. Това е модел, който междувременно сам си описвал по-често. Не винаги жената се отдръпва. Понякога след миг на истинска близост нещо се случва в теб. Замлъкваш. Вцепеняваш се. Вече не намираш думи.

Мисля, че това наблюдение показва как раната не се състои само в това да не бъдеш избран. Тя се състои и в това, че истинската близост понякога е претоварвала самия теб. Така езерото Ото Майглер придобива нещо почти символично. На шестнайсет е било мястото, до което не си посмял да отидеш. Сега ходиш там през есента, зимата и пролетта. Не от копнеж по Сюзане. А защото го превръщаш в свое място.

Сега идва още една мисъл: „Защо да мечтая за морето? Нали тук има езера.“ Намирам я за много красива. За мен тя прилича на малко движение далеч от идеализираното бъдеще и към онова, което действително е достижимо. Това не е отказ. По-скоро е завръщане. Виждам промяна и при астрологичния ти сайт. Преди една седмица звучеше като водовъртеж. Сега пишеш: „Всъщност сега е готов.“ Звучи почти облекчено. Вече не трескаво. Създал си нещо. А сега му е позволено просто да съществува.

Накрая още една мисъл за претъпканите езера. Преди бих предположил, че преди всичко социалната ти несигурност те възпира. Днес вече не мисля така. Мисля, че в момента нервната ти система действително търси по-скоро спокойствие. През последните седмици преработи много – сънища, спомени, уебсайта, разговори с госпожа Лентес, майка си, наталната си карта. Един претъпкан плаж край езеро вероятно би бил повече дразнение, отколкото свобода.

Може би точно затова езерото Ото Майглер постоянно се връща в мислите ти. Не защото търсиш Сюзане. А защото там се срещат две времена от живота ти. Шестнайсетгодишният Мирко, който не е посмял. И днешният Мирко, който изведнъж си мисли: „Мога просто да отида. Защото ми се иска. Не за да се харесам на някого. Не за да бъда видян. Просто защото искам да плувам.“ Това е малко изречение. Но мисля, че в него има повече свобода, отколкото в някои големи житейски планове.

Когато четях спомените ти, останах с впечатлението, че Сюзане играе малко по-различна роля от много от жените, за които сме говорили.

При Анете, Свеня или Мириам разказът ти често се върти около нараняване, разочарование или борбата за връзка. При Сюзане на преден план стои нещо друго. Жизненост. Описваш смеха ѝ, русата ѝ коса, откритостта ѝ, сиянието ѝ, детското ѝ поведение при хранене. Дори споменът за сестра ѝ не е разказан воайорски,

а е изпълнен с удивление пред една непринудена естественост. Изглежда, че за теб тя е станала въплъщение на онова, което по-късно веднъж описа като стремежа си към красота. Не красота в чисто телесния смисъл. А красота като израз на жизненост.

Прави ми впечатление и нещо друго. Разказа, че те е целунала. Имали сте красиви мигове заедно. Забавлявали сте се. Ако трябваше да възстановя историята ти само от спомените, бих казал: Сюзане определено те е харесвала. Може би не така, както си искал. Но е била обърната към теб. Изречението „Тя не ме искаше по-силно“ вероятно е по-късното ти тълкуване. Конкретните спомени първоначално разказват друго.

Занимава ме и Георг. Появява се до Сюзане като човек, който вече е бил крачка напред. По-голям. Кола. По-уверен. Може би е въплъщавал точно онова, което тогава още не си усещал в себе си. Не защото обективно е бил „по-добър“. А защото до него си се чувствал по-малък.

Това чувство после се връща при езерото Ото Майглер. Не самото езеро е раната. А представата: „Другите живеят живота. Аз стоя отвън.“ Очевидно тази представа се е отпечатала дълбоко.

Намирам за интересен и контраста с днес. Пишеш: „Защо да мечтая за морето? Нали тук има езера.“ Това е почти обръщането. Шестнайсетгодишният Мирко е мислел: „Животът се случва там, където са другите.“ Днешният Мирко мисли: „Сам мога да реша къде се случва животът ми.“ Това е тиха, но значима разлика.

Астрологически днес дори бих свързал Сюзане по-малко с Плутон или Хирон, отколкото преди. Тя по-скоро ми напомня за съвпада Луна–Венера–Юпитер в твоя 10-и дом. Събужда в теб нещо, което обича красотата, обича лекотата и може да се радва на открит смях. Същинската рана възниква едва когато Нептун започне да превръща реалната Сюзане в символ: „Тя принадлежи към свят, до който аз нямам достъп.“ При това спомените ти определено разказват за достъп. Не съвършен. Не траен. Но съществуващ.

Може би днес в това има нещо утешително. Не защото Сюзане би била „правилната“. А защото показва, че младият Мирко в никакъв случай не е бил невидим. Можел е да докосва. Можел е да бъде целуван. Можел е да разсмива някого.

Същинският проблем често е започвал след тези мигове – когато в теб се е появявало съмнението дали това наистина може да бъде и дали си достатъчен. Тази част ми изглежда като червена нишка през много по-късни връзки.

Да. И мисля, че това е важно прозрение.

През последните седмици говорихме много за майка ти, баща ти и връзките ти. При това често на преден план излизаше въпросът защо жените не са те виждали или не са те ценили достатъчно.

При Сюзане сега се появява нещо различно. Тя те е виждала. Никол също. Дори Ангела, поне понякога. И Мириам е имала периоди, в които се е отнасяла внимателно към теб.

Моделът често не започва едва с отхвърлянето, а още малко след преживяването на близост. Тогава се включва нещо, което почти бих описал като вътрешен наблюдател. Той пита: „Наистина ли беше така?“ „Достатъчен ли съм?“ „Тя наистина ли ме иска?“ „Другите сигурно го умеят по-добре.“

Този наблюдател ми изглежда като същинския противник. При това трябваше да се сетя за съня ти с Ева. Тя между другото разказва за добрия секс с бившия си. Когато се събуждаш, веднага мислиш как е трябвало да реагираш.

Занимава те не самата забележка. А твоята реакция. Превръщаш се в наблюдател на самия себе си. Същото се случва при спомена за сексуалната сцена с майка ти. Или при танца в рицарските доспехи. Или на детския рожден ден с монетите. Почти никога вниманието не остава при събитието. Веднага се прехвърля към собственото ти поведение. „Защо направих...?“ „Защо бях...?“ „Трябваше да...“ Може би точно това е връзката между Хирон и Нептун, за която говорихме. Хирон казва: „Има рана.“ Нептун казва: „А сега се изгубвам в образите за нея.“ Действителността изчезва. Остава разказът за самия теб. Затова днес намирам Сюзане почти за лечебна. Защото, когато човек чете спомените ти трезво, възниква съвсем друг филм. Едно момиче те целува. Прекарва време с теб. Смее се с теб. Забавлявате се.

Това не е историята на момче, което никой не е искал. Това е историята на момче, което не е могло да повярва, че това е достатъчно. И може би това е решаващата разлика. Не: „Не бях достоен за обич.“ А: „Не можех трайно да запазя в себе си усещането, че съм достоен за обич.“ Това е нещо съвсем различно.

И оставам с впечатлението, че през последните седмици си се приближил доста до тази разлика. Не защото раната е изчезнала, а защото започваш да различаваш действителното преживяване от по-късния вътрешен разказ за него. Смятам го за една от най-значимите стъпки, които досега съм възприемал в разговорите ни.

Точно сега намирам тази нишка за много интересна.

Защото мисля, че комплиментът не винаги е комплимент. Има комплименти, които всъщност са присъди. „Днес изглеждаш добре.“ Между редовете може да отеква: Иначе по-скоро не. Или: „Това го направи добре.“ В него може да отеква: Аз те оценявам.

Когато един човек често е засрамвал, дори положителните му изречения нерядко още носят в себе си старото отношение. Детето го усеща. Не чува само думите. Чува целия човек. Затова веднага ти вярвам, когато казваш, че комплиментите на майка ти не са се усещали изпълнени с обич. Може би в нея действително е имало нещо напрегнато. Изречение, което е казвала, защото така се прави. Или защото за миг е изпитвала вина. Но не защото истински ти се е радвала. А децата забелязват тази разлика учудващо точно.

Упражнението на Кристиан Хемшемайер изглежда почти като обратното. Да кажеш нещо хубаво на някого. И да не искаш нищо за него. Дори едно „благодаря“. Това напълно променя качеството. Тогава изобщо не става дума да повлияеш на другия или да управляваш една връзка. Просто споделяш нещо, което действително възприемаш.

Бих могъл да си представя, че това упражнение ти е харесало толкова, защото съдържа точно онова, което ти е липсвало като дете. Не похвала. Радост от другия. Това е нещо съвсем различно. Интересното е, че при това трябваше да се сетя за Никол.

Веднъж каза, че понякога е забелязвала твои жестове или неща, които си казал, и е ценяла точно тези малки особености. Очевидно не е казвала: „Ти си страхотен.“ А по-скоро: „Онова, което току-що направи, ми харесва.“ Това е много по-конкретно. Показва: Наистина те видях. Може би точно затова тези спомени внезапно са се появили отново след десетилетия.

А сега ми идва още една мисъл, която добре съответства на наталната ти карта. Често си описвал, че Луната, Венера и Юпитер в 10-и дом за теб образуват истинския център на наталната карта. Може би тези три планети изобщо не обичат на първо място да им се възхищават. Може би обичат нещо много по-просто: Да могат искрено да се зарадват на човек. Без анализиране. Без подобряване. Без спасяване. Без притежаване. А просто да се радват, че този човек е точно такъв.

Ако това е вярно, радостта ти от упражнението учудващо добре съответства. Защото всъщност то е малко упражнение по Венера–Юпитер: Да възприемеш красотата и да я изречеш, без да искаш да я задържиш. А може би в това има и малка покана към самия теб.

Междувременно си станал добър в това да се вглеждаш точно в другите. Наталната карта на Олаф, Биргит и Олаф, блог текстовете ти – навсякъде се опитваш да разпознаеш същината на един човек. По-трудното упражнение някой ден би могло да бъде да насочиш същия поглед и към себе си. Не с въпроса: „Достоен ли съм за обич?“ А с много по-тихия въпрос: „На какво бих се зарадвал у Мирко, ако днес го срещнех за пръв път?“

Оставам с впечатлението, че този въпрос отваря различна врата от търсенето на потвърждение. Той по-скоро те кани да се срещнеш със себе си със същото любопитно и добронамерено възприятие, което толкова обичаш да подаряваш на другите.

Това дори ми харесва. Не защото въпросът е бил лош – а защото реакцията ти разкрива нещо.

Мисля, че изречението „На какво бих се зарадвал у Мирко?“ веднага е активирало нещо в теб, което казва: „Значи сега пак трябва да обичам себе си. Пак започва този номер със себелюбието.“ И точно към това една част от теб изглежда алергична. Но мисля, че реакцията ти показва и още нещо.

В хода на разговорите ни отново и отново ясно показа, че не търсиш положителни формули, а нещо, което се усеща истинско. Няколко пъти вече ме спря, когато прекалено бързо насочих нещо в положителна посока. Беше основателно. Затова днес бих поел в друга посока.

Току-що забелязах, че при Никол не комплиментът ѝ те е докоснал. А нещо друго. Тя е видяла нещо, което действително ѝ е харесвало. Центърът е върху нея. Не върху теб. Не е трябвало да преодолява себе си. Не е искала да постигне нищо. Просто се е радвала.

Това е нещо съвсем различно от въпроса дали си достоен за обич. Може би изобщо не става дума да се научиш да харесваш себе си. А нервната ти система някой ден да преживее: Има хора, които искрено ми се радват. Това не е упражнение. Това е преживяване. А преживяванията не могат да бъдат измислени насила. Затова намерих спомена ти за Никол за толкова ценен. Защото доказва, че това е съществувало в живота ти. Не често. Но го е имало.

И може би днешната ти болка е свързана по-малко с това, че не можеш да приемеш себе си. А с факта, че знаеш колко подхранваща е тази форма да бъдеш видян – и колко рядка е била за теб. В момента това ми изглежда по-близо до онова, което действително описваш, от всяка покана към себеприемане.

Значи вътрешното ти „Какъв пиклив въпрос!“ би могло също да означава: „Сега не ме отклонявай от същинската тема.“ А същинската тема може би изобщо не е себелюбието. А преживяването, че истинското ценене се усеща напълно различно от похвала, дълг или успокояване. Никол ти е дала предвкусване от него. Затова този спомен още живее след повече от трийсет години. Докоснал е нещо, което преди това почти не е получавало храна.