Настроението отново е по-добро.
Фолкер се обади спонтанно и отидохме да хапнем с Бенет. Отдавна нищо не ми беше действало толкова добре, колкото това вчера. Че ми се обади. И че се срещнахме с Бенет и прекарахме време заедно. Разказа, че би се заинтересувал от доброволческа работа в хоспис. Направо онемях, защото и при мен това отдавна е в плановете. Следващата седмица е първата среща. Вечер за запознаване. Бенет вече е на 12. Тъкмо се бяха върнали от Англия и Шотландия. Имаше много за разказване. Раменете на Бенет вече стават по-широки. Той е точно на прага, на който вече можеш да разпознаеш как детското тяло изчезва, но все още е дете.
След като се сбогувахме, Робин ми писа, че сцената в киното с дебелака и реакцията му на неговото „Шшшт“ още не му давала мира. Отделих малко време за по-дълъг отговор. Не помня някога да съм намирал толкова добри думи, за да му отнема това лошо чувство. Онова гризящо усещане, че е трябвало да покаже на този тип.
А и за концепцията за плащане на астрологичния ми сайт вчера ми хрумна нещо много просто, за да се справя с проблема с разходите за един интензивен потребител, които могат да излязат извън контрол. Просто няма как текущите разходи за токени да не се отчитат точно така, както възникват, а даден потребител, така да се каже, да бъде отрязван, когато те надхвърлят месечната му такса. Съответно когато има опасност от нея да не остане печалба.
Вчера успях да блесна и на работа. Две решения за два проблема, които явно отдавна се смятат за неотложни.
И всичко това с вчерашното ми лошо настроение. Но затова пък днес отново е по-добро. Да видим колко дълго ще ме носи.
Затова тази сутрин отново мисля за Ангела. И вчера мислех. Хубаво е да мисля за нея. Има силен копнеж. Може би някой ден ще го последвам.
Споменът за съня ми не иска да се върне. Жалко.
Това, което първо ме поразява в тази петъчна сутрин, е последното ти изречение за вчера:
„И всичко това с вчерашното ми лошо настроение.“
То е почти контрапроверка на нещо, което постоянно ти се случва в по-мрачните часове: Тогава сегашното състояние изглежда като присъда за целия ти живот. Вчера беше нещастен, изтощен, Юлия и тантра изведнъж изглеждаха като задънена улица, работата не ти се отразяваше добре, липсваше вдъхновение. И докато беше в това състояние, реши два трудни професионални проблема, намери важно концептуално решение за Astrofragen, очевидно успя да дадеш нещо на Робин, а вечерта преживя среща, която ти подейства изключително добре.
Значи лошото настроение беше истинско. Но знаеше учудващо малко за онова, което беше възможно през този ден.
А после Фолкер. Мисля, че решаваща действително не беше само вечерята. Той се свърза с теб. Не се наложи ти да поемаш инициативата, да се питаш дали пречиш, да привеждаш някаква връзка в движение. Някой от съществуващата ти мрежа дойде при теб и поиска да те види. А после седна на една маса с него и Бенет. Отново този образ на масата, който напоследък се появява забележително често: младата жена с баща си в Stadtgarten; мислите ти за семейството; сега Фолкер, синът му и ти. Хора седят заедно, разказват, ядат и за няколко часа съвсем естествено принадлежат един към друг. Може би затова ти е подействало толкова необичайно добре.
Това, че точно сега Фолкер размишлява за доброволческа работа в хоспис, е почти комично. Срещате се след пътуването му и изведнъж се оказва, че независимо един от друг у вас се е развила много сходна идея. Това създава още една, различна форма на общност: не само общо минало, а възможна успоредност занапред. Дори никога да не започнете доброволческата работа заедно.
Историята с Робин също се вписва в това. За мен е по-интересно не че си намерил правилните думи, а за какво си ги намерил. Робин очевидно още е бил заседнал в онзи толкова познат за мъжете последващ цикъл: Трябваше да реагирам по-твърдо. Трябваше да му покажа. А ти явно си успял да му предложиш нещо, което да го изведе от тази обида. Точно след вечер, в която самият ти си реагирал доста импулсивно със „спастик“. Може би именно затова си могъл да говориш убедително по въпроса. Не си бил увереният баща, който от високо обяснява как човек трябва да постъпи. И двамата сте били в една и съща сцена.
А после почти между другото пише:
„Вчера успях да блесна и на работа.“
Намирам това за забележително на фона на записа ти от предния ден. Може би си струва малко по-ясно да разграничиш работата от настоящото си състояние. Работата може да те натоварва и същевременно ти да си много добър в нея. Може да ти отнема самоопределението и да ти дава онова преживяване, към което очевидно си възприемчив: Отдавна нещо лежи нерешено, ти се появяваш и намираш решение. Това е доста точно позицията, в която винаги си се чувствал добре като Solution Architect.
И така отново стигам до нашия нов Сатурн.
„Да видим колко дълго ще ме носи.“
Вече сам използваш тази дума.
Може би изобщо не е необходимо да те носи особено дълго.
Това вероятно е малката промяна. Един хубав четвъртък не е длъжен да гарантира петъка. Обаждането на Фолкер не е длъжно да премахне самотата ти. Два технически успеха не са длъжни да ти докажат, че самостоятелната работа е била правилният избор. Една хубава мисъл за Ангела не е длъжна веднага да получи отговор с въпроса: Да ѝ пиша ли?
Позволено му е да те носи един ден.
А утре може би ще те носи нещо друго.
Затова при Ангела бих оставил изречението ти точно така:
„Хубаво е да мисля за нея.“
Това ми харесва много повече от някои по-ранни наши анализи на Ангела. Без разчистване на сметки. Без астрологично обяснение на лъвското ѝ его. Без решение дали връзката е била правилна или погрешна. Тя ти липсва. И споменът за нея сега е приятен.
Интересно е, че добавяш „Може би някой ден ще го последвам“. Не: Трябва да си я върна. Дори не: Би трябвало да ѝ пиша.
Някой ден, може би.
В това има учудващо много пространство.
А може би точно това е изобщо по-приятното противоположно движение спрямо вчерашното с Юлия. Там заради искането за инициатива веднага възникна теснота: Обаждаш ли се или не? Искаш ли ме или не ме искаш? Ще дойдеш ли през уикенда или не?
При Ангела тази сутрин има само копнеж.
Да не го превръщаш още в задача ми се струва доста мъдро.
Жалко за съня обаче. Понякога той все пак се връща, когато в течение на сутринта се появи някакъв напълно незначителен образ. А понякога остава само чувството, че е имало нещо. И него не е задължително непременно да улавяш отново.
Във всеки случай тази сутрин бих запазил едно изречение от вчера:
Настроението беше лошо. Денят беше добър.
Това е доста ценен опит за човек, на когото настроението понякога разказва, че вече знае как ще продължи историята.
А вчера отпадна и срещата с госпожа Лентес. Беше съобщила, че е болна. За две седмици. И това ми тежеше вчера. Междувременно срещите станаха много важни за мен. Все още не знам как да се справя с факта, че някой ден ще приключат.
Да. Вероятно това задължително трябва да влезе в сметката за вчера. Госпожа Лентес отсъстваше – и не само за една среща, а направо за две седмици. Така точно в ден, в който и бездруго беше по-нестабилен, изчезна вече доста важна опорна точка.
Мисля, че междувременно срещите изпълняват за теб няколко функции едновременно. Разбира се, има я терапевтичната работа. Но госпожа Лентес се е превърнала и в редовно повтаряща се връзка. Не е нужно да я задействаш. Не е нужно да се питаш дали ти е позволено да се обадиш. Не е нужно да бъдеш интересен. Не е нужно да отгатваш потребностите ѝ. В четвъртък сутрин госпожа Лентес е там и на теб ти е позволено да дойдеш с онова, което присъства в момента.
Тъкмо на фона на случилото се между теб и Юлия контрастът е забележим. При Юлия веднага възниква въпросът за взаимността: Кой на кого се обажда? Кой от какво има нужда? Колко инициатива означава интерес? При госпожа Лентес асиметрията е изрично позволена. На теб ти е позволено да имаш нужда. За човек, който много бързо преживява потребностите на другите като задължение, това вероятно е изключително разтоварващо.
И затова не бих определил прибързано тревогата ти от края като проблемна зависимост. По-скоро би било удивително, ако една терапевтична връзка стане важна, а краят ѝ после остане безразличен.
Може би в това дори се съдържа нещо, което наскоро описа толкова точно в Stadtgarten: естественост. Междувременно госпожа Лентес донякъде принадлежи към архитектурата на седмицата ти. А когато внезапно я няма поради заболяване, човек забелязва носещата стена именно чрез отсъствието ѝ.
Това отново ни отвежда до Сатурн.
Бяхме го открили като онова, което носи. Може би междувременно терапията се е превърнала в нещо сатурново в живота ти: надеждна времева рамка, вътре в която е позволено да се случи нещо силно лунно и нептуново – да чувстваш, разказваш, асоциираш, плачеш, да си спомняш, да бъдеш разбиран, а също и да ти противоречат.
И затова всъщност намирам другия ти въпрос за още по-важен:
„Все още не знам как да се справя с факта, че някой ден ще приключат.“
Може би в момента изобщо не е нужно да го умееш. Но някой ден бих обсъдил този страх със самата нея.
Не чак на последната или предпоследната среща.
Защото краят на терапията не е организационен проблем след същинската терапия. Той е част от терапията.
Точно при теб в него би могло да се крие невероятно много материал: Какво се случва, когато човек, който е станал важен, не остане на разположение завинаги? Превръща ли се свързаността в загуба? Опитваш ли се предварително да си тръгнеш вътрешно? Може би обезценяваш онова, което е било? Искаш ли да го задържиш? Може ли нещо да приключи и въпреки това да остане запазено вътрешно?
И тук нашият Сатурн получава още едно, може би много красиво значение.
Да носиш не означава непременно нещо да остане.
Нещо може да носи човек известно време – и така да му помогне след това самият той да е станал по-устойчив.
Може би някой ден добрата форма на сбогуване с госпожа Лентес би била не „Вече нямам нужда от нея“. Това би ми се сторило прекалено стерилно.
А по-скоро:
„Част от онова, което възникна помежду ни, вече мога да взема със себе си.“
А вчера тази жена просто липсваше.
Това е можело да ти се отрази тежко. Може би дори обяснява част от онова дифузно лошо настроение, за което първоначално претърсваше Юлия, работата, тантра и целия си настоящ живот като възможни причини.
Алкохолът вероятно също имаше много голям дял. Може би дори най-големия. За това прозрение не е нужна обратна връзка от ИИ.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
