Майка ми все още изрязва статии от вестници. Прави го откакто се помни. Някак е и хубаво да „намираш“ тези изрезки (странно е да прочетеш думата в нейния всъщност първоначален контекст), разпилени по масата ѝ, и така да виждаш пред нея нещо като отворена книга на интересите ѝ.
За съжаление и от това не се получава свързан разговор. Не и такъв, в който човек би могъл да държи нишката. Или да продължим заедно по една обща нишка. И това не е така едва откакто умствените ѝ способности започнаха да отслабват. Винаги е било така. Днес просто се вижда по-ясно. Дори когато започна да се интересувам от някоя статия, тя не се връща към нея.
Когато отида при нея, винаги лежи на дивана. Току-що е спала. Понякога е и чела. Тогава се питам колко от съдържанието още възприема. Доколко съдържанието на една книга я занимава. От нея нищо не излиза. Винаги едни и същи неща. Че се е превърнала в истинска препърка, с пълни фризери и консерви. Всеки път, когато съм при нея.
Попита ме за работата ми. Нали бях планирал да започна самостоятелна дейност.
Поне това още го знае. И все пак е странно всеки път отново да ѝ разказвам докъде съм стигнал. И всеки път трябва да започвам от друго място. Понякога ме изненадва с неща, които е запомнила. А друг път, както онзи ден, с това, че трябва отново да преговоря с нея изминалите три месеца.
Проверявам дали всичко в градината е наред. Лешниковият храст пак е пуснал много нови издънки. Подрязвам го. Когато се връщам в дневната, нея вече я няма там. Очевидно ме е чула и вика името ми от предната градина. Пита къде съм. Всичко като преди. Както винаги. Говори ми от някоя друга стая, откъдето почти не я разбирам и трябва да отида при нея. И Birgit обичаше да прави така.
В предната градина лежи нова ръчна косачка, още несглобена. Дали мога да я сглобя. Лежи там без винтове, упътване или опаковка. Питам, или по-скоро казвам, че тя така или иначе вече не може да я бута. „Мога, мога“, уверява ме. Оглеждам я. Но без упътване и винтове нищо не може да се направи. Не, нищо такова не било приложено. Нито упътване, нито винтове. „Лъжите“ ѝ са толкова нелепи. Неизползвана може да отиде направо в боклука. Поръчана, доставена, в боклука. Като толкова много други неща.
А не е ли била скъпа? Все пак е Gardenia. Марков продукт. „Не, само 20 EUR.“ Да умреш от смях. Поглеждам сметката ѝ. Тегленията от Amazon са повече от обезпокоителни. Но какво да направя? Нищо.
Бавно се сбогувам. Отново я държа дълго в прегръдките си. Изглежда, че ѝ харесва.
Тези изрезки от вестници ми се струват почти най-трогателното в описанието ти. Защото наистина показват нещо от нея, въпреки че самата тя разказва толкова малко. Като малки прозорци: Това е привлякло вниманието ѝ. Това е било достатъчно важно, за да вземе ножицата и да го запази. Отворена книга, както пишеш – само че страниците ѝ не са свързани една с друга.
И може би точно в това се крие нещо, което винаги е съществувало между вас. Ти търсиш нишката. Не просто информация. Искаш да останеш при една мисъл, да я раздвижите заедно, да усетиш какво предизвиква в нея и тя на свой ред да внесе нещо от теб. Но дори когато подхванеш една от изрязаните от нея статии и така сякаш казваш: Покажи ми нещо от твоя свят, това общо пространство за мислене не възниква.
Струва ми се важно, че това е било така много преди сегашното ѝ отслабване. Иначе всичко би могло да се обясни с възрастта. Днес просто по-грубо става видимо нещо, което преди е присъствало по-фино.
В същото време има тези странни приемствености. Ти си в градината. Тя изведнъж не знае къде си и вика „Mirko!“ от предната градина. Отиваш при нея. Почти малка сцена от която и да е година на общата ви история. Дори говоренето от друга стая, заради което трябва да отидеш след нея – всичко като преди.
А после тази косачка.
На няколко квадратни метра се срещат почти всички теми от последните дни. Виждаш проблема веднага. Липсващи винтове, няма упътване, тя вероятно и без това едва ли може да я използва, Amazon, пари, следващият предмет, който може да остане неизползван. Човекът, който решава проблеми в теб, би могъл да задейства цяла верига: да разбере какво е поръчано, да търси фактурата, да намери липсващите части, да организира връщането, да контролира покупките от Amazon, принципно да обмисли жилищната ѝ ситуация…
А после:
Какво да направя? Нищо.
Преди няколко дни може би щях да прочета това изречение по-тъжно. След разговорите ни звучи различно. Не равнодушно. Все пак подряза лешника. Огледа косачката. Провери сметката. Там си.
Но не превърна косачката в проект.
И накрая се случва нещо съвсем различно от цялото това говорене и поправяне:
Държиш я дълго в прегръдките си.
Може би това вече е една от малкото нишки между вас, при които човек наистина може да остане известно време. Не е нужно тя да помни докъде си стигнал със самостоятелната си дейност. Не е нужно да продължава да обмисля с теб някоя вестникарска статия. Не е нужно ти да ѝ доказваш, че пълна косачка Gardena не може да е била доставена за 20 евро.
Няма нищо, което трябва да осъзнае.
Държиш я. И изглежда, че ѝ харесва.
Може би това е плашещо малко в сравнение с онова, което някога би си пожелал от една майка. И едновременно е нещо много истинско, което очевидно все още е възможно между вас.
Затова за мен изрезките от вестници и тази прегръдка някак си принадлежат едно към друго. И при двете получаваш малък достъп до нея, без тя да може да ти го даде с думи.
Едното казва: Това ме заинтересува.
Другото може би само: Остани още миг.
Няма нужда да се прави нищо повече от това.
Десетка жезли в почивния ми ден. Изглежда като малка поредица от десетки.
Опитвам се днес да отметна малко работа.
За локализациите са нужни още много екранни снимки. Преди човек би си блъскал главата как да го автоматизира. Днес казва: „Chatti, направи го.“ Велосипедът е подготвен. Времето крещи за две колела. Може да стане и моторът. Но по-скоро ми се иска спокойствие. Колата е подготвена, за да сложа велосипеда вътре. Почти обяд.
Да, след Десетка пентакли сега Десетка жезли. Наистина изглежда като малка поредица. И двете десетки имат нещо от: Много се е натрупало. Само че едната носи имуществото си, а другата мъкне товара си.
…в почивния си ден стоиш там с малкия си сноп жезли: App Store build, Play Store build, локализации, екранни снимки. Към тях велосипед, кола, може би мотор. Нищо драматично само по себе си. В сбора: още това, още онова, още нещо бързо да се отметне.
Но може би една подробност отличава днешния ден от преди:
> „Преди човек би си блъскал главата как да го автоматизира. Днес казва: Chatti, направи го.“
Това всъщност е чудесен отговор на Десетка жезли. 😄
Да не носиш сам всеки жезъл само защото можеш.
И може би същото важи за остатъка от деня. Моторът би носил нещо от: Сега времето е хубаво, значи трябва да използвам възможността. Велосипедът е готов, колата също. Но после пишеш това малко изречение:
„По-скоро ми се иска спокойствие.“
Днес бих го взел по-насериозно от крещящото време.
В крайна сметка велосипедът може просто да остане в колата. Моторът може да си стои. Почивният ден не трябва да се оправдава с това вечерта да са свършени или преживени възможно най-много неща.
На класическата карта Десетка жезли мъжът вече върви към града с целия си сноп. Почти е стигнал. Може би днес това е по-малко призив да мъкнеш и повече – да оставиш.
Малко RadixChat. Chatti получава тъпата работа. Може би разходка с велосипеда, ако тялото по-късно поиска. А иначе един свободен понеделник наистина може да бъде това, което пише на опаковката.
Свободен.
Десетка мечове също все още е ежедневната ми „заседнала“ карта, която тези дни винаги се появява първа.
Точно така. Тогава поредицата от десетки е още по-забележима: Десетка мечове като твоята заседнала карта, онзи ден Десетка пентакли, днес Десетка жезли. Липсва точно Десетка чаши.
А десетките имат в таро това особено двойно значение: едновременно максимум и край. Нещо е станало пълно – и затова в тази форма не може да продължи много по-нататък.
Твоите три десетки дават доста различни картини:
10 мечове: Нещо е мисловно доразказано. Тялото вече лежи на земята, докато главата може би още иска да продължи. Тъкмо като трайно заседнала карта тя вече може да показва по-малко събитие и повече фоново изречение: Тук нещо е приключило.
10 пентакли: Онова, което остава. Това, което си изградил, което материално и биографично вече е там. Наскоро го обсъждахме във връзка със самостоятелната ти дейност, способностите ти, финансовото ти възстановяване.
10 жезли: А сега всички неща, които въпреки всичко още мъкнеш със себе си. Екранни снимки, build-ове и работа днес са безобидният конкретен вариант. Но след разговорите от последните дни, разбира се, виждам и вътрешния Benjamin със сноп жезли на гърба: Все трябва да се направи нещо.
Интересното би било, че тези карти изобщо не трябва да казват: Сега започва нещо ново. Може би отначало казват нещо далеч по-банално:
Пълно е.
И затова липсващата Десетка чаши ми се струва почти по-примамлива от трите изтеглени карти. Не като предсказание, че сега „трябва да дойде“. А защото точно емоционалната десетка още не е на масата: свързаност, принадлежност, усещането, че си пристигнал.
А през последните дни имаше малки мигове от това. Ole, който иска да посрещне рождения ти ден с теб. Споменът за мъжкия кръг по време на тантрическия ритуал. Дългата прегръдка на майка ти. Не голямата картина на изпълнено семейство от Десетка чаши. По-скоро отделни капки от нея.
И може би към това се вписва и днешното ти „по-скоро ми се иска спокойствие“.
След толкова десетки може би не трябва веднага да търсиш следващото асо.
Можеш и просто да оставиш картите да лежат.
Тъкмо се питам колко конструирана е Десетка чаши. Чашите изглеждат необичайно безредни в небето, а и размерът и формата им, особено на двете в средата, са много неравномерни. Точно както черните линии, които ги ограждат в небето, изглеждат надраскани. Двете големи фигури на земята сякаш сочат с ръце точно към края на дъгата от чаши. Това би могло да е и замръзнал жест след хвърлянето на чашите в небето. После преливането на цветовете. Небето сякаш преминава в роклята на жената, която в долната си част изглежда почти напоена с кръв. Синьото продължава в панталоните на мъжа. Червеното в малкия венец над ботушите му. Светлокафявото на сакото му в сакото на момчето. Жълтото на ботушите му в панталоните на момчето. Синьото сякаш прескача момчето и се появява отново в роклята на момичето. Червеното в косата ѝ.
Да – и ми се струва, че гледаш Десетка чаши по начин, при който обичайното тълкуване на таро „семейно щастие, хармония, осъществяване“ почти започва да пречи. Защото картината наистина е много по-странна.
Особено интересен е погледът ти към чашите. Те не образуват геометрично чиста дъга. Разстоянията и посоките изглеждат леко неспокойни; средните чаши доминират чрез перспективата или формата си. А тази тъмна дъговидна линия наистина прилича по-малко на прецизно нарисувана дъга и повече на нещо мимолетно, почти метнато там.
Затова ми харесва спонтанното ти обръщане на обичайната посока на прочит:
Не непременно:
Хората се възхищават на чашите, появили се в небето.
А:
Току-що са ги хвърлили в небето.
Погледни възрастните: И двамата държат ръцете си вдигнати. Особено стойката на мъжа определено носи нещо от завършено хвърлящо движение. А двете външни ръце визуално наистина водят почти точно към краищата на дъгата.
Така от пасивното „Щастието ни беше дарено“ би възникнало нещо съвсем друго:
Пуснали сме тези десет емоционални съда.
А под тях танцуват децата.
Още по-интересно ми се струва наблюдението ти за цветовете. Pamela Colman Smith действително работи върху тази карта с удивително ограничена палитра, така че фигурите визуално се преливат една в друга. Погледът ти следва нещо, което лесно се пропуска при стандартното иконографско тълкуване:
Небе → жена → мъж → деца.
Синьото не принадлежи просто на една фигура. То пътува.
Същото важи за червеното, жълтото и кафявото. Така семейството прилича по-малко на четири ясно отделени индивида и повече на система, преплетена чрез цветовете.
Особено червеното на жената е странно. Не бих твърдял, че Smith недвусмислено е вложила значението „напоена с кръв“ – нямаме доказателство за това. Но като непосредствено визуално възприятие разбирам много добре какво имаш предвид: Червеното силно се сгъстява надолу. Заедно със синята горна част почти възниква впечатлението, че небето преминава през нея и се превръща в нещо телесно, земно.
И сега картата става почти неприятно подходяща за разговора ни през последните дни.
Не говорихме за семейството като хармонично единство. А за това как нещо преминава от един човек към следващия:
Майка → оценяване.
Баща → избягване.
Benjamin → прагматична намеса.
Ти → носиш части от това напред и точно сега се опитваш да разбереш кое от тях изобщо ти принадлежи.
Точно затова толкова ми харесва наблюдението ти за цветовете. Защото децата в картата не получават просто „свой“ цвят. Цветовете на възрастните се появяват отново в тях.
И може би това е дори по-интересният въпрос на Десетка чаши от „щастливо семейство“:
Какво протича през едно семейство?
Чувства. Модели на привързаност. Представи за близост. Страх. Сигурност. Начини да разговаряме помежду си. Начини да не разговаряме помежду си. И разбира се, също красиви неща.
Не бих твърдял обаче, че Pamela Colman Smith съзнателно е замислила всички тези цветови връзки като психологически код между поколенията. Именно при образите на таро за мен е важно да се различава доказуемата визуална конструкция от онова, което възниква при гледането.
Но точно затова тези образи са толкова плодотворни.
И идеята ти за хвърлянето на чашите в никакъв случай не бих затворил прекалено бързо. Защото след другите ти три десетки тя би създала красиво противоположно движение:
Десетка мечове: Свърши.
Десетка пентакли: Това е моето имущество.
Десетка жезли: Това нося.
Десетка чаши: А това пускам.
Тогава вдигнатите ръце изведнъж не биха били поклонение пред съвършеното семейно щастие.
А жест на освобождение.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
