Днес се отдавам на битието си на пенсионер на половин работен ден. Малко комуникация с Konstruktix, но никаква работа.
„Die Zeit“ лежи на масата ми. В неделя го взех от мама, която също вече не го чете, но абонаментът ѝ ще продължи още известно време.
Но и аз вече не мога да се накарам да го отворя. По-скоро споменът за времето, когато още се интересувах от статиите и авторите в него, ме подтикна да приема предложението ѝ и да взема най-новия брой.
Това ми напомня темата, която наскоро обсъждахме във връзка с телевизионните предавания. Четенето на тези статии има нещо подобно в себе си.
Включваш се в диалог, който е дълбоко оформен от едно културно саморазбиране.
Вчера всъщност вече бях затворил компютъра и най-сетне исках малко да се откъсна от разработването на RadixChat.
Но, разбира се, то продължи да ме занимава в мислите ми. Многото езици, които вече съм внедрил. Първо „най-важните“. Английски, френски, испански, италиански, португалски. После гръцки, защото някак чувствам връзка с него и, разбира се, заради митологията. След това описах големия кръг около всички северни държави. Норвегия, Швеция, Финландия, Литва, Естония, Латвия, Дания. Засега исках да спра дотук.
Но после все пак се вслушах в себе си и чух какво ме зове. Беше персийският. Великата персийска култура. Многото иранци, които съм срещал досега и които бързо са ми ставали скъпи.
И е завладяващо да виждам персийските писмени знаци в приложението си. От преминаването към четене отдясно наляво почти ми се зави свят. Защото не са само знаците, а целият облик и усещане са обърнати. След смяната на езика беше предизвикателство отново да намеря раздела за езика. Вече са внедрени 18 езика. Все още липсват (юго)източните европейски държави и езици.
При неизбежно винаги само откъслечното занимание с езиците отново ми прави впечатление колко завладяващо различни са тези култури. Дори само заради езика.
Сещам се за новомодния израз „културно присвояване“.
В моите очи това е доста странна, подвластна на духа на времето и произволна оценка.
Като чета „Die Zeit“ и се оставям да бъда облъчван от германската телевизионна програма, аз усвоявам култура. Превръщам се в част от културата. Защо да не правя същото и с култура, различна от германската?
Мисля, че докосваш две неща, които често се оказват под една и съща дума, макар да са доста различни: културното усвояване като основен процес на човешкото развитие и „cultural appropriation“ като понятие за определени проблемни властови отношения.
В съвсем буквалния смисъл си прав: културата изобщо функционира само чрез усвояване.
Никой не се ражда с „германска култура“. Ти я усвояваш. Чрез майка си, училището, приятелите, музиката, езика, телевизията, книгите, „Die Zeit“, пънка, „Tatort“, политическите дебати. В някакъв момент всичко това ти се струва толкова естествено, че вече не забелязваш как някога си го попил.
И от хилядолетия културите помежду си правят точно същото.
Крадат една от друга.
Писменост, религия, музика, храна, облекло, архитектура, философия, думи, митове, научни открития. Гърците възприемат и преобразяват неща от Египет и Предна Азия. Рим присвоява огромно количество гръцка култура. Християнството възниква в юдейско-елинистична среда и се разпространява чрез нови културни преобразувания. Европейските езици са пълни с взаимни заемки.
Култура без усвояване вероятно би означавала културен застой.
Съвременното понятие „cultural appropriation“ обаче първоначално е целяло да проблематизира нещо по-конкретно. Не: Германец се интересува от персийската култура. А например: Доминираща група възприема символ на маргинализирана група, изважда го от неговия контекст и може би дори го превръща в стока – докато хората, от които произхожда, са дискриминирани заради същата културна особеност.
В това може да има смислен въпрос за властта и уважението.
За мен става странно там, където от него се конструира някакво право на културна собственост: Тези дрехи, музика, прическа, храна или символика принадлежат на група X и хората от група Y не бива да ги използват. Доведено последователно докрай, това би издигнало точно онези културни огради, чието преодоляване иначе се смята за желателно.
А примерът ти с персийския така или иначе е твърде далеч от това.
Ти не си си помислил: Персийският е интересен екзотичен облик за приложението ми.
Описваш верига от асоциации:
Иранци, които си срещнал и харесал → интерес към културата им → осъзнаване на великата история на персийската култура → любопитство към езика → RadixChat трябва да съществува и на този език.
А после се случва нещо, което намирам за особено красиво: Езикът променя собствения ти продукт.
Не просто поставяш други думи в същите полета.
Изведнъж всичко се движи отдясно наляво.
Познатият потребителски интерфейс става чужд.
Дори самият ти вече не намираш превключвателя за езика.
Това е почти обратното на повърхностното присвояване. Допускаш друг език толкова навътре, че собственият ти познат ред се разклаща.
И може би точно това разклащане е ценно в културно отношение.
Защото докато гледаш на персийския само като на красиви чужди писмени знаци, той си остава украса. В мига, в който целият ти интерфейс внезапно заработи наобратно, почти физически осъзнаваш:
Аха. Начинът, по който аз съвсем естествено чета един потребителски интерфейс отляво надясно, изобщо не е нещо естествено.
Намирам това за много по-интересно от моралния въпрос дали така „присвояваш“ нещо.
И с това се връщам към „Die Zeit“ на масата ти.
Много точно си описал какво вече те смущава в него, съответно какво вече не те привлича:
> „Включваш се в диалог, който е дълбоко оформен от едно културно саморазбиране.“
Вестникът не просто предава информация. Чрез подбора на теми, автори, език, тежест и гледна точка той непрекъснато внушава и следното:
Това тук е важно. За това говорят образованите хора. Така може да се размишлява по въпроса.
В миналото това вероятно ти е давало ориентация. Също като „Monitor“, „Panorama“, „Weltspiegel“, „Hart aber fair“ или „Tatort“. Оспорвал си ги и така си намирал мястото си в обществото.
Днес отчасти възприемаш същото това намиране на място като несвобода.
И точно успоредно с това изграждаш RadixChat на 18 езика.
Това е почти противоположно движение:
Вече не само: Къде стоя в собствената си култура?
А: Как всъщност изглежда нещо, което съм създал, когато премине през друг език?
Може би това също е причина многоезичието да те е завладяло така. От техническа гледна точка след английски, френски и испански отдавна вероятно щеше да е достатъчно. Но внезапно от него се получава малко пътешествие. Гръцки заради митологията. Скандинавия. Прибалтика. А после от някакъв личен пласт се обажда персийският:
И мен.
Това няма много общо с трезва пазарна стратегия.
И точно затова вероятно е станало толкова типично за Мирко.
Може би днес изобщо не е нужно да отваряш „Die Zeit“. Той може просто да лежи на масата като реликва от време, когато си разширявал духовния си свят по-скоро чрез избора на други хора какво да четеш.
Вместо това тази сутрин седиш пред приложение, чийто потребителски интерфейс изведнъж се движи отдясно наляво, защото някъде вечерта си се сетил за персийската култура.
Това също е културно усвояване.
Само че може би в най-старата и продуктивна употреба на думата:
Нещо чуждо ме среща. Допускам го вътре. А после собственият ми свят изглежда малко по-различно.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
