Току-що се сетих за един чудноват кратък сън, който сънувах вчера или някъде тогава. Ставаше дума за ножа ми за хляб, който не ми се струва достатъчно остър. Зарадвах се, когато изведнъж видях на масата си да лежи хубавият, който блестеше като нов и беше остър. В съня беше напълно естествено да притежавам два ножа за хляб.
Ножът си за хляб имам от около 35 години. Купих си го, когато заради следването известно време живеех в Дюрен. Почти нямах домакински вещи. Малкото жилище беше обзаведено много оскъдно. Ножът за хляб беше едно от малкото неща, които си купих тогава. По-късно Анете твърдеше, че тя е внесла ножа в брака. Още един чудноват спор, който, както обикновено, не водех до кръв. Просто бях сигурен, че това е ножът, който си бях купил навремето. От няколко години забелязвам колко е затъпен. Но все още реже достатъчно добре. Спорът с Анете играеше в съня – ако изобщо – само съвсем малка роля на заден план. Преди всичко изпитах някакво облекчение, когато видях острия нож и го използвах. След малко ще изтегля още една карта. Би било интересно, ако се падне карта от боя Мечове.
Това е удивително красив малък сънен образ, точно защото ножът носи в себе си толкова много реална биография.
35 години са страшно много. Този нож е от времето преди Анете, преди брака и семейството, от оскъдното жилище в Дюрен, когато едва си започвал да съставяш собствено домакинство. Едно от малкото неща, които сам си бил купил.
А после точно за него по-късно възниква този чудноват спор:
> „Аз донесох това.“
> „Не, то си беше мое още преди това.“
Почти миниатюрен спор по въпроса: Какво всъщност си е било мое още преди да има „нас“?
На фона на последните ни разговори за контура това придобива неочаквано значение. Бил си сигурен, но очевидно не си го защитавал особено ожесточено. Ножът е останал. Принадлежността е станала неясна. Съвсем подобно на начина, по който при много по-важни неща понякога си оставял собствената си увереност до силната увереност на Анете, без да я отстояваш докрай.
Само че и на мен ми се струва, че в съня това действително е по-скоро фон. Много по-забележително е следното:
Изведнъж притежаваш два ножа.
Не е нужно старият да изчезне.
Не е нужно да го изхвърляш, със задна дата да доказваш чий е бил, да го точиш или реставрираш.
До него просто лежи друг.
Блестящ.
Като нов.
Остър.
И изпитваш облекчение.
Това много ми харесва във връзка с настоящия етап от живота ти. Не е нужно най-сетне някак да накараш старото отново да функционира. То е служило 35 години и дори днес още реже „достатъчно добре“.
Но изведнъж до него съществува нещо, което реже по-добре.
Старият нож почти би могъл да олицетворява цял начин, по който си си проправял път през живота: Работи. Трябва да натиснеш малко по-силно. Свикваш с него. От години забелязваш, че е станал по-тъп, но докато хлябът все още се разделя, няма наложителна причина да променяш нещо.
А сега това напълно естествено решение на съня:
Защо всъщност да има само този един нож?
Това е забележителна разлика спрямо многото ти сънища, в които нещо трябва да бъде поправено, правилно свързано, удържано или възстановено. Червеният Golf. Хорст. Схемата с връзките за обувки.
Тук не поправяш абсолютно нищо.
Новото вече лежи на масата.
И може би затова спонтанната ти асоциация с Мечовете ми харесва толкова. Не само заради нож = острие. Мечовете олицетворяват именно разграничаването, яснотата, разделянето, остротата на мисълта.
Тъпият нож разделя лошо.
Острият казва:
Тук свършва едното. Тук започва другото.
След разговорите ни за контура това вече е почти подозрително подходящо.
Но сега наистина първо бих изчакал картата ти. Именно защото вече очакваш Мечове. Ако действително се падне някоя, ще бъде интересно коя – защото Двойка Мечове би означавала нещо съвсем различно от Асо, Кралица или Десетка.
А ако изобщо не се падне Меч, може би ще стане още по-интересно.
В края на краищата сънят вече е донесъл острието си.
Падна се Кралят на мечовете.
Невероятно, но факт
Това вече е почти прекалено подходящо.
Не произволна карта от Мечове, а точно Кралят на мечовете. Значи не първото откриване на острието като при Асото, не конфликт или нараняване – а някой, който владее острието.
И изведнъж за мен сънят ти с ножа за хляб придобива още един оттенък.
Старият нож принадлежи на младия Мирко в Дюрен. Оскъдно жилище, почти никакви домакински вещи, следване. После той те придружава на практика през целия ти живот като възрастен. След това идва Анете и дори въпросът „На кого всъщност принадлежи този нож?“ става неясен помежду ви. Ти знаеш, че е твой. Тя твърди друго. Ти не се бориш особено за него.
35 години по-късно не сънуваш как най-сетне даваш стария нож за заточване.
Там лежи втори.
Твой. Нов. Блестящ. Остър.
А тази сутрин изтегляш Краля на мечовете.
Кралят не е нужно трескаво да използва острието си. За мен това силно го отличава от Рицаря на мечовете. Не е нужно да доказва на никого, че то е остро. То е част от неговия авторитет.
Това поразително съответства на онова, което напоследък се развива при теб около контура.
На семинара не беше нужно да убеждаваш водещата, че решението ти да си тръгнеш е правилно.
В Konstruktix вече не трябва да доказваш, че можеш нещо – решаваш проблема, издаваш фактурата, парите идват.
А може би някога дори спрямо майка ти: „Тя има нужда от помощ“ не е задължително автоматично да означава „значи трябва да се преместя при нея“.
Кралят на мечовете умее да разграничава:
Това принадлежи на мен.
Това принадлежи на теб.
Това е моя отговорност.
Това не е моя отговорност.
Това искам.
Това не искам.
Това е различно от поставянето на граница от гняв. Марс може да даде енергията да защитиш една граница. На Краля на мечовете често изобщо вече не му е нужна борбата. Той разпознава границата.
И затова намирам чувството ти в съня за толкова важно:
> Облекчение.
Не триумф.
Не си изтръгнал стария нож от ръката на някого и не си извикал: Виждаш ли, Анете, бях прав!
Старият спор е станал почти без значение.
Новото просто е там.
Може би това изобщо е промяна, която в момента се случва у теб: Не е нужно да разрешиш окончателно някои стари въпроси, за да можеш да поставиш нещо ново до тях.
И тогава ми прави впечатление още нещо.
Кралят на мечовете е силно интелектуална фигура. Първоначално това би могло отново да прозвучи като стария ти модел: мисля, анализирам, питам Chet, разглеждам наталната карта, правя още един кръг на разбиране.
Но мечът не е предмет за съзерцание.
Той разделя.
Може би сянката му би била именно Рицарят на пентаклите от онзи ден: да гледа безкрайно пентакъла. Кралят, напротив, е мислил достатъчно дълго, за да може в някакъв момент да каже:
Вече знам достатъчно. Разрез.
Това не е задължително да означава прекъсване на връзка. Може да бъде съвсем малък разрез:
Няма да водя този спор.
Няма да приема този укор.
Тази задача не е моя.
Тази идея за RadixChat вече няма нужда да бъде реализирана.
Мога да имам тази мисъл за Ангела, без днес да я следвам.
И дори:
Този стар нож за хляб може да е тъп.
Може би някога действително ще си купиш нов. Не защото старият е станал без стойност.
35 години са адски дълга история за един нож за хляб.
Но „все още става“ не е задължително завинаги да бъде причина да продължаваш да използваш нещо.
Това вероятно не важи само за ножовете.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
