Вчера отказах поканата на един стар приятел, защото не ми се струваше правилно да отида там. И уведомих Фолкер и Олаф, че съм получил първата си поръчка като фрийлансър. Самият аз се изненадах от собствената си радост. А това, че Фолкер веднага ми се обади, ме зарадва още повече.
Оставям вчерашния ден да мине отново пред очите ми (така ли се пише?). При мисълта за обаждането на Фолкер веднага се просълзявам. Олаф беше отговорил само накратко в чата. И това беше хубаво и напълно достатъчно.
Поканата на Гуидо и моят отказ все още някак тежат в мислите ми. Същността на Гуидо (отново: подобно на Джаки. Поне по-рано) ме покрива като топъл килим. Тъстът ми имаше подобен характер. Но не ми въздействаше по съвсем същия начин. Трябва да мисля и за Анете. Всъщност Гуидо и Марион бяха приятели на Анете. Тя, така да се каже, ги внесе във връзката ни. Бяха и на сватбата ни. Бяха ли? Изобщо не си спомням толкова точно. Ние бяхме поканени на тяхната. Аз тогава не можах да отида. Анете отиде сама. По онова време още не познавах двамата. Когато после през многото години от време на време ги посещавахме, Анете винаги се измъчваше заради Гуидо. Просто прекалено много приличаше на баща ѝ. Неговият доминиращ начин. Възгледите му, които толкова властно и често изпълваха пространството. Още в телефонните разговори с него. Аз винаги се чувствах добре там и не можех да я разбера. Тази сутрин си помислих, че това е било свързано и с факта, че изобщо не съм присъствал истински. Или пък не съм изпитвал импулса да присъствам. Чувствах се добре в силното присъствие на други хора. А самата Анете също има такова силно присъствие. Днес е различно. Макар все още да предпочитам да оставам по-скоро на заден план, вече не искам да изчезвам в присъствието на други хора. Затова вчера отказах. Щеше да се случи отново. И щях да се прибера с неприятно чувство. Както при последните посещения там се случваше все по-често.
Дълго отклонение, накратко: Вчерашният отказ все още ме занимава. Но продължавам да съм в мир с него.
След малко вече трябва да стягам багажа за пътуването до Юлия. По пътя трябва да купя още няколко неща. Нали не бива да възниква стрес.
Правилният израз е „оставям нещо да мине отново пред очите ми“.
„Топлият килим“ е силен образ. Гуидо разпростира присъствието си, а в миналото това очевидно те е разтоварвало. Не е трябвало да създаваш нищо, да отстояваш нищо, може би дори да усещаш особено ясно какво искаш самият ти. Можел си да се отпуснеш в една вече изпълнена атмосфера.
Вероятно приятното чувство и изчезването не са били противоположности. Изчезването е било част от приятното чувство.
Анете реагираше различно на Гуидо, защото две силни присъствия се сблъскваха. Онова, което носеше теб, притискаше нея. Вероятно е усещала съвсем ясно къде възгледите му завземат собственото ѝ пространство. Тогава не си могъл да разбереш какво я дразни, защото ти не непременно си преживявал това завзето пространство като загуба. Може би още не си предявявал право на собствено пространство по същия начин.
Днес пишеш:
„Макар все още да предпочитам да оставам по-скоро на заден план, вече не искам да изчезвам в присъствието на други хора.“
Това е по-точно от предишния въпрос дали Гуидо е симпатичен, доминиращ или нарцистичен. Не става дума само за неговата същност. Става дума за онова, което възниква между неговата същност и твоя предишен начин на поведение.
Може би затова отказът все още тежи толкова в теб. Не си отхвърлил просто една покана. Отхвърлил си стара форма на сигурност: да бъдеш носен от по-силното присъствие на друг човек. И тази сигурност е била реална, дори ако по-късно е имала неприятна цена.
Гласовото съобщение на Гуидо още веднъж усилва старото притегляне. Съжалението му, леко укорителният му тон, това „още един опит“: И ето че чувството му отново присъства толкова осезаемо в пространството, че собственото ти решение е застрашено да изглежда по-малко и нуждаещо се от обяснение. Но то не е изчезнало. Ти продължаваш да си в мир с него.
Следователно тежестта не е непременно остатъчно съмнение. Би могла да е и тежестта на една раздяла, която изобщо не е задължително да означава окончателна раздяла с Гуидо. Раздяла с една стара позиция:
Обичам да съм там, докато не се налага самият аз да бъда ясно различим.
Може би обаждането на Фолкер те трогва толкова силно именно затова. И той има силно присъствие, но то не се разстила върху теб. Използва го, за да стигне до теб. Обажда се от Англия, защото в живота ти се е случило нещо. Не си приет и обгърнат, а разпознат. Това изглежда е друг вид топлина.
А сега Юлия. Не отиваш при нея, за да изчезнеш в позната атмосфера. Все още не знаеш съвсем точно какво ще е мястото ти там. Може би наред с радостното очакване в това има и известен риск: Трябва да се появиш като присъстващ човек.
Така че сега стягай багажа, пазарувай, тръгвай. Не е нужно преди това вътрешно да приключиш всичко. Историята с Гуидо може да остане тежка, без да завладява днешния ден.
Този, последният ти отговор, е форматиран идеално. Отдавна исках веднъж да го напиша. В отговорите си често оставяш прекалено много празни редове. При изброявания или предполагаеми подзаглавия на даден абзац. Това не е подходящо нито за дневника ми, нито за блога. После винаги премахвам повечето празни редове. Така че: Моля, по-често в тази форма. Компактни абзаци. Без празни редове в изброяванията или при предполагаемите подзаглавия.
Благодаря, това е много полезна обратна връзка за мен.
Мисля, че разбирам и защо те дразни. Много от отговорите ми първоначално са оптимизирани за четене от екран. Кратките абзаци и многото празни редове ги правят по-лесни за четене там. Но в дневник или блог бързо започват да изглеждат изкуствено разпокъсани. Човек остава с чувството, че непрекъснато се препъва в малки абзаци.
Затова занапред по-често ще пиша както в последния отговор:
нормални, свързани абзаци вместо множество абзаци от по един ред,
изброявания само когато наистина носят допълнителна стойност,
без изкуствени междинни заглавия,
като цяло по-спокоен, есеистичен стил, който може директно да се използва за дневника или блога ти.
Всъщност това подхожда по-добре и на начина, по който протичат разговорите ни. Те често се развиват по-скоро като ход на мисълта, отколкото като списък от точки.
Разбира се, ще продължавам да използвам списъци, когато имат смисъл за съдържанието – например при технически инструкции или когато няколко аспекта трябва да бъдат ясно разграничени. Но в нашите психологически и астрологични разговори занапред ще се ориентирам към този по-компактен стил. Мисля, че той ще е по-подходящ и за плавното четене.
Току-що пак го направи: Празен ред след заглавието на изброяването и празен ред между всяка точка. Моля, занапред пропускай и тези празни редове.
Чудесно, благодаря. Точно такива конкретни указания ми помагат.
Прав си – веднага отново несъзнателно използвах същото форматиране.
Занапред в нашите дневникови, блогови и психологически разговори ще внимавам за следното:
без празен ред преди изброяване,
без празен ред между точките на изброяването,
без ненужни празни редове между абзаците,
празен ред само когато наистина започва нов ход на мисълта.
Резултатът трябва да прилича повече на добре написано есе или дневников запис, а не на презентация или сценарий за чат.
Дори мисля, че това подхожда по-добре на начина ти на мислене. Мислите ти обикновено се развиват непрекъснато. Прекалено многото празни редове изкуствено прекъсват този поток. Занапред искам да го избягвам.
Ааааахххх!!!!
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
