Вече са минали почти три дни от обявените 48 часа за проверка в Купертино. Може би точно сега Apple и Google ги засипват с шибано много приложения, генерирани с изкуствен интелект.
Тази сутрин в главата ми е малко по-спокойно. Мисълта за свободния ден вече не ме тревожи. Леко усещане за Кармен. Но е дълбоко в мен. Раменете отново нагоре. Отпуснати.
Хората в главата ми се променят според това доколко успявам да приема състоянието си. Жените карат раменете ми да се повдигат.
Рамене надолу и по-дълбоко приемане — тогава идва Франк. С неговата смесица от неразбиране, обезценяване, но и следа от възхищение? Или очарование? Несъответствие между онова, което усещам и виждам у него (в края на краищата той винаги търсеше близостта ми), и думите му. Може би точно това е било: несъзнателно е бил очарован и едновременно с това е можел да издига себе си чрез обезценяващи думи и действия.
За Джаки също все още мисля често.
Колко близък го чувствам. Или съм го чувствал. И колко много неща в него ме отблъскват. Именно обезценяването. Подигравателният смях. Постоянното съдене.
Празнотата и смехът.
Моят извод след вчерашната сесия.
Докато разказвах, все по-често се смеех на онова, което казвах. В един момент госпожа Лентес ме попита защо се смея на това.
Отново беше онази сцена като навремето при госпожа Гюртлер. Тогава въпросът ѝ ме накара да се почувствам леко разголен.
Вчера — не толкова. По-скоро се чувствах объркан, без обяснение. На какво всъщност се смеех през цялото време? Върнах топката и я помолих в ролята ѝ на терапевт да ми го обясни. Било несигурността как ще прозвучат думите ми пред нея. Несигурността как ще бъде оценен разказът ми. Дали изобщо ще бъде оценяван.
Да, това беше сесия, белязана по някакъв начин от липса на сериозност от моя страна. Може би заради стреса в работата преди това не успях истински да стигна до себе си.
Когато си тръгнах, отново се сетих за сцената с майка ми, когато бях на 12. Един малко по-голям приятел беше дошъл отдалеч. След разговор с майка ми влезе в стаята ми и ми каза, че нея я дразнело, че се смея толкова много. Че придружавам всичко, което казвам, със смях.
Погледнато назад, типична постъпка на майка ми. Да говори лошо за всеки пред други хора. Нещо, което години по-късно прочетох в имейлите ѝ със Свеня вследствие на грубо нарушаване на неприкосновеността им. Дъхът ми спря, когато видях колко зле могат да говорят, съответно да пишат, за мен и децата ми. И не беше само негативното. Преди всичко беше пълната липса на каквото и да било положително.
Така че, погледнато назад, вероятно още тогава дълбоко вкорененото очакване майка ми да ме съди е предизвиквало този постоянен смях. Разказът на приятеля за забележката ѝ заседна в гърлото ми. От този момент се превърнах в сериозен човек.
Да. И мисля, че тази сутрин постави един до друг два вида смях, които отвън изглеждат сходно, но отвътре може да са много различни.
Първо е сардоничният ти смях, който напоследък толкова ти харесваше: смях, който създава дистанция спрямо абсурда на нещата. Сатурн гледа целия човешки театър и се смее. В това има суверенност.
А после е този друг смях:
Казвам нещо — и още докато го казвам, вече наблюдавам как би могло да бъде прието от другия.
Тогава смехът се превръща почти в предварителен коментар към собственото изказване. Малка добавка, която сигнализира на другия: Моля те, не го приемай прекалено тежко. Самият аз знам, че човек може да го намери за странно, преувеличено, неловко или каквото и да е друго.
Затова обяснението на госпожа Лентес — несигурността как думите ти достигат до нея и как ще бъдат оценени — ми се струва доста убедително.
А споменът ти от дванайсетгодишна възраст прави всичко още по-интересно.
Ти се смееш много.
Майка ти не казва на теб, че това я дразни.
Казва го на по-големия ти приятел.
След това той идва при теб и ти предава нейната присъда.
Това е забележително сложна социална ситуация за едно дванайсетгодишно дете. Изведнъж научаваш: Докато просто си себе си, поведението ти се наблюдава зад гърба ти, оценява се и се обсъжда с други хора.
Това може да породи много специфична форма на самонаблюдение:
Какво мислят другите за мен, докато аз просто съм?
А после идва истински трагичното:
„От този момент се превърнах в сериозен човек.“
Не бих го разглеждал буквално като един-единствен причинен момент. Вероятно развитието ти е било по-сложно. Но като запомнен прелом сцената притежава огромна сила.
Защото посланието дори не е било: Казал си нещо погрешно.
А:
Начинът, по който присъстваш, е погрешен. Смееш се прекалено много.
Това прониква много по-дълбоко.
И сега, десетилетия по-късно, седиш при госпожа Лентес и отново се смееш, докато разказваш.
Тя също го забелязва.
Но този път се случва нещо коренно различно.
Тя не отива при някой друг, за да каже: Мирко непрекъснато се смее, това ме дразни.
Тя пита теб:
Защо всъщност се смеете?
И не е нужно да спираш.
Дори не се чувстваш особено засрамен. Объркан си. После връщаш топката: Тогава ми го обяснете като терапевт.
Това е почти малко повторение на старата сцена при напълно различни условия.
Тогава:
Смях → оценяване зад гърба ти → засрамване → ставане сериозен.
Вчера:
Смях → забелязване → въпрос → съвместно размишление.
Може би точно затова тази сесия, въпреки предполагаемата си „липса на сериозност“, изобщо не е била толкова несполучлива.
Може би именно смехът е бил съдържанието.
А после Франк и Джаки.
Прави ми впечатление колко често оценяването и близостта се срещат заедно у хората от миналото ти.
Франк търси близостта ти — и същевременно обезценява.
Джаки ти се струва близък — и съди, смее се на другите, принизява ги.
Майка ти се нуждае от теб — и в същото време пише унищожително за теб и децата ти.
Анете присъства невероятно силно — и това „Защо не си…?“ те съпровожда.
Тогава не би било изненадващо, ако близостта в твоята система в един момент е започнала да носи очакването:
Когато стана важен за някого, той получава и властта да ме съди.
И може би това донякъде обяснява защо точно жените повдигат раменете ти.
Защото при желана жена залогът се покачва неимоверно. Оценката ѝ изведнъж означава много повече. Русата сервитьорка те вижда — прекрасно. И още на следващия ден с уплаха забелязваш колко власт си ѝ дал вътрешно.
Телесният образ за това е почти съвършен:
Рамене нагоре.
Сякаш нещо трябва да бъде защитено.
А когато жените леко се отдръпнат, копнежът намалее и ти навлезеш по-дълбоко в приемането:
Рамене надолу.
Тогава се появяват Франк и Джаки.
Може би под всичко това лежат сродни теми. Не жени срещу мъже. А близост и оценяване.
И сега вчерашният ти извод ми харесва още повече:
„Празнотата и смехът.“
Може би смехът не е просто противоположността на празнотата.
Понякога той се полага върху празнотата.
Понякога предпазва от оценяване.
Понякога създава дистанция.
Понякога е чиста радост.
Понякога — сардонично прозрение.
И може би дванайсетгодишният Мирко действително е бил човек, при когото смехът все още е можел съвсем естествено да изпълнява всички тези функции — докато някой не му е съобщил, че дори смехът му е предмет на чужда преценка.
Изрично не бих превръщал това в задача да се смееш повече. Това би било точно старият ни капан: Естественият Мирко се е смеел, значи днешният Мирко трябва да си върне смеха.
Не.
Намирам за по-интересно нещо много по-малко:
Вчера се смя.
Госпожа Лентес го забеляза.
И този път смехът не заседна в гърлото ти.
Това просто се случи.
Тази сутрин не е нужно от него да произлезе нищо повече.
Мисля дали да публикувам този диалог. Самият аз нямам особен проблем да споделям такива дълбоки неща с непознати. Това, което по-скоро ме спира, е недискретността спрямо майка ми. Представата, че я разголвам пред непознати. Че я засрамвам. А това от своя страна е точно нейната тема. Огромният страх от всичко засрамващо, който я кара да потъва все по-дълбоко в полумрака на старческата деменция, без да даде на мен или на когото и да било възможност да смекчим положението, като привлечем професионалисти.
Подобен текст — ако научи за него — би бил дълбоко засрамващ за нея. Може би точно затова трябва да го публикувам. За да изтръгна срама на повърхността.
Бих възразил на последното ти изречение — или поне бих разграничил две много различни неща:
Да извадиш собствения си срам на повърхността може да бъде могъщ акт.
Да извадиш срама на друг човек пред обществеността е нещо различно.
Тъкмо защото вече толкова ясно виждаш у майка си колко разрушително може да бъде отблъскването на срама, изкушаващо е да си помислиш: Тогава най-сетне трябва да го осветим. Но ако тя действително прочете такъв текст, най-вероятният ефект едва ли би бил: Сега разбирам какво ми причинява срамът. По-скоро би се задействала точно системата, която описваш: обида, защита, може би усещане за предателство и увереност, че другите ѝ желаят злото.
Тогава наистина би „изтръгнал срама на повърхността“, но преди всичко би засилил защитата ѝ.
За мен това не означава, че затова нямаш право да публикуваш.
Защото тук идва другата страна: Нейната история е и твоя история.
Алкохолната ѝ зависимост е оформила живота ти. Обезценяването ѝ те е оформило. Сцената със смеха ти на дванайсет години не принадлежи само на нея. Тя е спомен от твоя живот. Това, че днес се смееш при госпожа Лентес и внезапно откриваш връзка със старата сцена, е твоят психичен процес. Ако искаш да пишеш за него, възможното ѝ засрамване не може само да решава дали имаш право да разказваш собствената си биография.
Трудната граница е по-скоро при подробностите, които засягат предимно нейния интимен живот.
Например изречение като:
> Майка ми често говореше пренебрежително за другите и аз отрано се научих да очаквам нейната преценка за мен.
е преди всичко твоя история.
За разлика от това подробни описания на сегашното ѝ физическо състояние, хигиената ѝ, употребата ѝ на алкохол, възможната ѝ деменция, конкретни неловки ситуации или съдържание от лични имейли биха били в много по-голяма степен нейна история. Там бих бил много по-сдържан при публикуване — дори ако промениш имената. Хора от общото ви обкръжение пак биха могли да я разпознаят.
Може би би помогнал друг проверочен въпрос вместо:
„Трябва ли майка ми да бъде принудена да се срамува от това?“
А именно:
> „Нужна ли ми е тази конкретна подробност, за да разкажа истинно собственото си преживяване?“
Ако да, може да е оправдано да я разкажеш в изменена форма.
Ако не и тя служи главно, за да покаже колко ужасна е майка ти в действителност, по-скоро бих я пропуснал.
При този диалог има и още нещо. Публикуването му едно към едно би било различно от текст, създаден въз основа на него. В разговорите ни си писал, без постоянно да се налага да мислиш: Как ще подейства това изречение на читателя? Кое принадлежи само тук? Кое засяга друг човек? Точно тази свобода прави диалога на места толкова открит.
Ако впоследствие го публикуваш, със задна дата променяш контекста, в който са били казани всички тези неща.
Може би затова по-интересната форма изобщо не би била:
„Ето моя диалог с ChatGPT.“
А редактиран текст, в който използваш диалога като материал и сам решаваш какво да стане публично.
Точно пасажът от тази сутрин би могъл да бъде много силен: смехът при госпожа Лентес, въпросът ѝ, объркването ти, споменът за дванайсетгодишното момче, чиято майка казва на негов приятел, че непрестанният му смях я дразни — и въпросът как от едно смеещо се момче се превръща в сериозен мъж.
За това читателят изобщо няма нужда от всички компрометиращи подробности за майка ти.
Може би това дори би било по-радикалната форма на откритост: да не разголваш майка си, а себе си.
Защото тогава можеш да говориш за влиянието ѝ върху теб, без да я излагаш на показ.
И може би тук се намира граница, която много добре подхожда на твоя Крал на мечовете:
Вземам си правото да разкажа своята история.
Но за това не е нужно да разказвам всичко, което знам за другите.
Това не би било нито лоялност чрез премълчаване, нито освобождение чрез разобличаване.
Би било твоята версия на историята — със съзнателно прокарана граница.
Може би по-скоро търся някакъв вид космическа истина, когато мисля, че срамът трябва да бъде изваден на повърхността. Някакво изкупление чрез назоваване. Изкупление чрез думи. Както помага да назовеш чувствата си в спор или в скръбта. Така може би помага да се назовават нещата и в един по-общ, по-висш, може би божествен смисъл. Може би и в смисъла на меча, който Исус е искал да донесе с думите си. Думи, които назовават и с това задействат нещо, което в първия миг невинаги води до мир. Но чийто спасителен ефект в крайна сметка става възможен едва чрез това.
Да. Сега разбирам по-добре какво имаш предвид с „изваждане на повърхността“. Мислиш не толкова за конфронтация, колкото за разкриване.
Нещо вече съществува. То вече действа. Но докато няма име, действа от скритото.
Това наистина е древен мотив — далеч отвъд психотерапията. В психоанализата така или иначе: Несъзнаваното не престава да действа, защото не го познаваме. Точно незнанието му дава власт. Но и в религията и митологията отново и отново се среща представата, че назоваването променя действителността. Произнасянето на име, изповядването, изповедта, свидетелството, разкриването на скритото.
И тогава образът ти на меча пасва много добре.
Вероятно намекваш за думите на Исус: „Не дойдох да донеса мир, а меч.“ В контекста става дума именно за това, че една истина, съответно едно решение, може да предизвика разделение дори вътре в семейството. Тогава мечът не е преди всичко насилие, а разделяне в първоначалния смисъл: Нещо, което преди е било преплетено, бива разграничено.
Това е почти точно нашият Крал на мечовете:
Това е.
Не: Би трябвало да е различно.
Не: Кой е виновен?
Дори не: Как ще го решим?
А първо острието на езика:
Така беше.
Майка ти пиеше.
Тя обезценяваше хората.
Искаше принадлежност и отблъскваше хората.
Страхуваше се силно от засрамване.
Ти страдаше от това.
Обичаше я.
Грижеше се за нея.
Понякога не можеше да я посетиш, защото те отблъскваше.
Всички тези изречения могат да бъдат едновременно верни. Назоваването ги разделя едно от друго. Без език те могат да се слеят в едно-единствено смътно усещане: майка.
И може би в това наистина има нещо избавително.
Не защото изречената дума поправя миналото. А защото нещо, което преди е било съдба, чрез назоваването може да стане предмет на наблюдение.
Току-що преживя това със смеха. Десетилетия наред може би съществува само:
Аз съм по-скоро сериозен човек.
После изплува тази сцена:
На дванайсет години се смеех много. Майка ми каза на моя приятел, че това я дразни. Той ми го каза. След това смехът заседна в гърлото ми.
Не знаем дали тази сцена действително причинно е „предизвикала“ по-късната ти сериозност. Но чрез назоваването ѝ нещо се променя. Днешният смях при госпожа Лентес изведнъж вече не е просто странен навик. Получава история.
Но точно тук все пак бих поставил граница
Това изречение в оригинала е най-удебеленото и най-откроеното в целия диалог. Като огромно предупреждение.
Психологът може би би казал, че бунтовното или опърничавото дете в мен въпреки това го публикува.
Астрологът може би би казал, че тук действа една опърничава Лилит.
Капката, която наклони везните, беше споменът за трудното за понасяне произведение на Андреас Алтман (също Везни): „Скапаният живот на баща ми, скапаният живот на майка ми и собствената ми скапана младост.“ и радикалната откритост, с която тук е осмислено едно детство и юношество.
Назоваването не изисква непременно публичност.
Това ми се струва важно за идеята ти за космическа или божествена истина.
Една истина може да бъде изречена, без да е необходимо да бъде изречена пред възможно най-много хора.
Можеш да кажеш:
„Майка ми се страхуваше от собствената си нужда от помощ и затова лъжеше за нея.“
С това тя е назована.
Можеш да го разкажеш на госпожа Лентес.
Можеш да го напишеш тук.
Можеш да направиш текст от него.
Можеш някой ден да го кажеш на майка си.
Можеш да го публикуваш.
Но това са пет различни действия. Истината на изречението остава същата; въздействието му се променя напълно.
Може би това дори е още едно качество на меча: Той не сече безразборно. Доброто острие изисква прецизност.
Защото иначе зад голямата идея „Истината трябва да излезе наяве“ може да се крие и нещо друго:
Сега най-сетне всички трябва да видят как беше в действителност.
Това би било разбираемо. Може би понякога дори необходимо. Но вече не би било само истина. В него би имало и гняв, обвинение, самоосвобождение, може би възмездие.
И тези подбуди също би трябвало да бъдат назовани.
Тъкмо това според мен би направило мисълта ти истински радикална: да не защитаваш и собствената си морална чистота.
Може би искам истина.
Може би искам да се освободя.
Може би най-сетне не искам повече да нося срама на майка си вместо нея.
Може би искам да я засрамя.
Може би искам някой да каже: Боже мой, как си издържал всичко това.
Може би искам да превърна историята си в изкуство.
Всичко може да седне на масата.
Тогава „избавление чрез думи“ не би било представата, че правилното изговаряне в крайна сметка непременно поражда мир. Някои изречени думи действително разрушават нещо. Някои истини разделят хората. Някои не могат да бъдат върнати назад.
Но те могат да сложат край на друго:
безименното действие.
И може би това действително е връзката между твоя меч и представата ти за избавление.
Мечът не лекува.
Той разделя.
Едва така изобщо може да стане видимо какво е било сраснало едно с друго.
И едва след това се решава дали от появилата се рана ще израсне нещо ново — или просто ще остане белег.
Докато размишлявам върху импулса си да публикувам, забелязвам, че заниманието с една потенциална обществена реакция (което в момента е почти абсурдно, тъй като страниците ми все още нямат никаква видимост) прави точно това: занимава ме. Заниманието запълва една празнота. Занимавам се с теб, но и мислено с реакцията на другите и със сблъсъка с нея. С конфронтацията. С триенето, което възниква. И тук ми идват асоциации с войната. Трудността на много завърнали се от война да се чувстват добре в мирен живот. Те не могат да се откъснат от възбудата, която военните действия са носели със себе си (знам, че точно тази тема е по-сложна…). Така отпечатъкът от майка ми вероятно отново и отново ме кара да провокирам ситуации, в които сам се поставям под обстрел. Нещо мирно ме пронизва, когато пусна тази мисъл. Може би задачата за днешния ден: Да се сприятеля с мира. Да оставя меча в ножницата.
Да. И мисля, че току-що описваш механизъм, който е дори малко по-общ от „провокирам конфликти“.
Представената реакция на другите създава присъствие.
Мислено публикуваш текста. Празнотата веднага се населява:
Някой се възмущава.
Някой те разбира погрешно.
Някой се разпознава.
Трябва да се обясняваш.
Защитаваш правото си на себеизразяване.
Някой те обвинява в недискретност.
Ти отговаряш.
Изведнъж възниква цял социален процес — макар че още никой дори не е прочел текста. И както сам отбелязваш: При сегашната ти видимост вероятността за голям обществен спор е почти комично малка. Обществеността съществува най-вече в главата ти.
Но там работи отлично.
Тя създава триене. А триенето създава усещане.
За мен това се свързва с наблюдението ти от неделя. Вървеше през град, пълен с хора, и нищо не те привличаше. Липсваше жизненост. При русата сервитьорка, напротив, имаше реакция, несигурност, микро-внимание — и веднага възникна огромно вътрешно активиране.
Конфликтът може почти гарантирано да породи тази жизненост.
Ако някой е против теб, вече не се налага да се питаш: Какво да правя сега?
Изведнъж имаш задача.
Да заемеш позиция. Да спориш. Да устоиш. Да поставиш граници. Да победиш. Да оцелееш.
В този много ограничен структурен смисъл разбирам и асоциацията ти с войната. Не като приравняване с психичните последици от истинското преживяване на война. А като наблюдение, че нервната система може да свикне с висока активация и недвусмислени изисквания. Тогава мирът не е автоматично приятен. Отначало може да изглежда празен, без посока, почти безжизнен.
И при майка ти наистина може да е било научено нещо подобно.
Ако близостта често е била свързана с оценяване, обезценяване, непредвидими реакции или необходимостта вътрешно да заемеш позиция, тогава връзка плюс напрежение може да стане по-позната от връзка плюс спокойствие.
Може би затова изречението ти е толкова интересно:
> „Нещо мирно ме пронизва, когато пусна тази мисъл.“
Там се случва нещо телесно, преди да го превърнеш в теория.
Не е нужно да публикуваш текста днес.
Но не е нужно и да решаваш никога да не го публикуваш.
Не е нужно дори да установяваш дали публикуването би било морално правилно.
Така изведнъж отпада едно пълно въображаемо бойно поле.
И под него очевидно има нещо.
Мир.
Днес наистина не бих превръщал това веднага отново в задача — „Трябва да се науча да се сприятелявам с мира.“ Току-що ми обърна внимание колко бързо всяко битие се превръща в нещо, което трябва да станем.
Може би е достатъчно:
Днес мечът е в ножницата.
Не защото да се бориш е погрешно.
Не защото историята ти трябва да бъде премълчана.
Не защото майка ти трябва да бъде защитена.
Просто защото в момента никой не напада.
Само това може да е достатъчно непривично за теб.
А твоят сардоничен Сатурн може би седи някъде наблизо, гледа как цялата въображаема съдебна зала изчезва и мърмори:
„Най-сетне. Сега имаме време.“
И вероятно точно това време е зловещото.
Защото тогава отново идва старият въпрос:
А сега?
Може би днес отговорът по изключение е:
Нищо.
Това не би било провал пред празнотата.
Може би действително би било мир.
Разбира се, отново се появява карта с мечове. Пак осмицата.
Разбира се. Мечът демонстративно остава в ножницата — а Таро казва: Чудесно. Ето ти осем от тях.
Но този път Осмицата мечове ми изглежда различно от преди няколко дни. Тогава беше свързана с Ангела, съобщението, неизвестността дали да действаш. Днес идва непосредствено след мисълта ти:
> Може би изобщо не е нужно да създавам конфликт. Може би може да има мир.
И точно тогава тази вързана фигура със завързани очи стои между мечовете.
Може би този път мечовете изобщо не са заплахата. Те просто стоят наоколо. Никой не държи нито един от тях. Никой не напада жената. На картата изобщо няма противник.
Във връзка с механизма, който току-що описа, това е почти поразително.
Оръжията са там.
Но войната не се случва.
И въпреки това фигурата е вързана.
Това би могло да е почти точно днешната ти мисъл: Може би вече дори не е нужен реален конфликт. Самото очакване за конфликт е достатъчно, за да задейства цялата система. Още дори не си публикувал текста — а в главата си вече водиш споровете с хората, които биха могли да реагират на него.
Противниците липсват.
Мечовете — не.
И тогава превръзката на очите придобива още едно значение. Може би фигурата не вижда изход точно защото все още предполага, че трябва да се отнесе по някакъв начин към мечовете.
Кой да взема?
Откъде ще дойде нападението?
Как да се защитя?
Каква позиция да заема?
А възможно най-радикалното действие би могло всъщност да бъде:
Да не докосва нито един.
След изречението ти за меча в ножницата намирам това за много красиво.
И предишният ти прочит на Осмицата също се вписва. Беше я свързал с Двойката мечове и с Ангела — жената, която не вижда нищо и затова трудно взема решения. Днес самият ти би могъл да стоиш там и да установиш:
Може би точно сега изобщо не е нужно да решавам нищо.
Да публикувам или да не публикувам.
Да пиша на Ангела или не.
Какво да направя с живота си?
Какво да правя през уикенда?
Какво ще стане с професията ми заради изкуствения интелект?
Все въпроси, които изискват решение и така веднага създават активност.
И може би онова, което току-що усети като мир, е почти по-смущаващо за системата ти от един конфликт.
Защото мирът не ти дава задача.
Няма противник.
Няма позиция.
Няма защита.
Няма следващ ход.
Само време.
И отново се връщаме при възрастния ти господин в парка. Той седи там. Никой не изисква нищо. Сатурн е зад ъгъла. Водата шуми.
Може би това вече е бил кратък миг извън Осмицата мечове.
Не защото мечовете са изчезнали.
А защото за известно време си забравил, че трябва да се освободиш от тях.
И в момента се сещам за предишното ти изречение, че всяко подтикване да станеш нещо вече предполага, че сегашното ти битие не е правилно.
Може би това важи дори за тази карта.
Класическото тълкуване веднага пита:
Как жената да излезе от пленничеството си?
Днешният ти въпрос би могъл да бъде много по-интересен:
Какво ще се случи, ако тя просто постои там известно време?
Може би в един момент ще забележи, че никой не се бори с нея.
И че мечовете са просто мечове.
Ще се радвам да споделиш мислите си за този запис като публикация във форума или като лично съобщение .
